Хари не искаше да е безопасно. Тя обичаше тревогите и приключенията. Обикновено нямах нищо против, защото гледах отстрани, готова да предложа рамо да си поплаче, ако нещо се обърка. Като онзи път, когато започна да се вижда с един ужасен колоездач. Техните побесняха, баща й отиде в дома на колоездача и заяви, че ако продължава да се вижда с четиринайсетгодишната му дъщеря, ще се обади в полицията. Хари плака цели два дни.
Но онзи януарски ден на 1984-та, онзи четвъртък, когато избягахме от училище, беше заради мен. Хари каза, че това е моят „голям ден“, но ако зависеше от мен, щях да предпочета спортните игри в училище.
Помня, че във влака за Брайтън извадихме пакетите си за обяд, в нейния имаше бял хляб, шунка и колсло, в моя — домашен пълнозърнест хляб с хумус, и започнахме мълчаливо да нагъваме. Фактът, че наистина го правехме, ни възбуждаше.
— Ами ако се окаже плешив и дебел или пие от сутрин до вечер? — попита Хари.
— Ами ако е милионер? Или колоездач? — казах аз.
Хари ми хвърли смразяващ поглед.
— Ами ако има десет деца и живее в съборетина? — каза тя.
Въпреки репутацията си на бунтар Хари можеше да бъде доста консервативна. Мисля, че тази й страна беше наследство от майка й. Джуд казваше, че госпожа Харисън е от онези, които може да нямат гащи на задника си, но ще метнат лисица около врата. Тогава не схващах за какво говори, но въпреки това ми беше смешно.
Беше мой ред. Не казах „Ами ако не иска да ме види?“, но си го помислих и хвърлих сандвича си в кошчето.
Когато влакът спря на гарата, желанието ми да сляза се изпари. Краката ми омекнаха като желе. Хари ме издърпа от седалката и ме хвана под ръка.
— Хайде. Да отидем и да видим кой живее там. Няма да казваме, че търсим изгубения ти баща, преди да ми дадеш знак, че си готова за това. Ако не го харесаме, ще идем на пристанището и ще си купим бонбони. Навита ли си?
Аз кимнах.
Улицата, където се намираше адресът, беше лъскава и красива, на няколко метра от морския бряг. Къщата беше голяма и бяла, но се отличаваше от другите къщи наоколо. Прозорците бяха заковани с дъски, а градината отпред беше буренясала и пълна с празни бутилки.
— Тук не живее никой, Хари. Да си тръгваме — казах, доволна, че мъчението бе приключило, преди да започне. Но тя не се предаваше.
— Недей да хленчиш. Дойдохме чак дотук. Трябва поне да почукаме.
И докато аз треперех до портата, готова да побягна при първия сигнал за тревога, тя почука.
— Никой не отваря — извика към мен и вече се готвеше да се върне, когато вратата се отвори. Един висок мъж застана на вратата и разтърка очи, сякаш току-що се събуждаше.
— Какво искате? — попита той.
— Познавате ли Джуд Масингам? — попита директно Хари.
Той я погледна и се засмя.
— Джуд Масингам? Боже това беше преди цяла вечност. Трябва да има десет години, че и повече. Джуд Масингам беше момичето на моя приятел, Чарли. А вие кои сте?
Мъжът беше направо мършав, със стегнати черни панталони и дебел кожен колан с готина тока точно под корема. Ризата му беше прозрачна, много тънка, въпреки че времето беше студено — а от врата му висеше медальон на кожена връв. Той познаваше Чарли. „Познава баща ми“, прошепна едно гласче в главата ми.
Хари се разприказва, каза на непознатия, че съм дъщеря на Джуд и търся баща си. Чак тогава той се загледа в мен. Запитах се какво ли си мисли. За момент и тримата замълчахме. После той каза:
— Между другото, аз съм Даръл. По-добре влезте.
И ние влязохме.
Миризмата на онази къща все още дразни ноздрите ми — многогодишно наслоявана миризма на хипарско пончо, залято със задушаваща смрад на гранясало масло от пачули. Беше толкова тъмно, че се спънах няколко пъти в различни форми. Не знаех дали не са на хора и умирах от страх.
— Отново спряха електричеството. Някой е забравил да плати тока — каза той.
— Защо прозорците са заковани с дъски? — попита Хари.
— Държи мародерите надалече — засмя се той. — Къщата е изоставена, скъпа.
— Никога не съм била в изоставена къща досега — каза Хари, заинтригувана.