Боб Спаркс й отвърна с мълчание. То продължи толкова дълго, че тя реши, че връзката е прекъснала.
— Мога да направя нещо само ако госпожа Ървинг ми се обади и ме помоли да се намеся — каза предпазливо накрая. — Не искам да настъпвам никого по пръстите.
— Ще й се обадя и ще й дам телефонния ти номер — каза бързо Кейт, преди той да размисли.
— Не й давай мобилния ми — каза той. — Кажи й да ме потърси през централата. Не искам телефонни обаждания в два през нощта.
— Разбира се. Как е Ейлийн? — попита Кейт, опитвайки се да придаде невинен тон на въпроса си. Според клюките в участъка Ейлийн Спаркс трудно понасяше двайсет и четири часовата ангажираност на мъжа си.
— Ейлийн ли? Ами, нали знаеш. Недоволства срещу работното ми време. Но като се замисля, аз също недоволствам — отвърна той.
— И, Боб — каза бързо тя, — има ли нещо от детектив Ригби?
— Ах, да, извинявай. Жив е и управлява класически автомобилен клуб близо до Ъшър.
— Идеално. Предполагам, че няма да ми дадеш адреса му?
— Знаеш, че не мога да ти давам подобна информация, но съм убеден, че репортер с твоята квалификация няма да се затрудни да го намери.
Тя усети усмивката в гласа му.
— Разбира се — каза тя. — Благодаря ти за помощта.
— Добре. Ще ти се обадя, след като се чуя с Анжела Ървинг.
Връзката прекъсна.
— Дочуване — каза тя в притихналата слушалка.
После моментално набра номера на Анжела, за да й каже новината и да я подкани да се обади веднага на детектив Боб Спаркс.
Възрастната жена се развълнува, благодари й горещо и Кейт трябваше да я успокои, за да свали нивото на адреналина й.
Следващият разговор беше с Тери. Знаеше, че ако не се свърже с него, той ще я потърси в най-неподходящия момент, а тя искаше да го посрещне подготвена и въоръжена.
— Кейт, къде си?
Това неизменно беше първият му въпрос, дори когато знаеше отлично къде са репортерите му. Тонът винаги беше леко обвиняващ, сякаш бяха изчезнали без предупреждение.
— В Уинчестър, Тери. Имам следа… казах ти.
— О, да, да — сети се той, но по гласа му ставаше ясно, че е разстроен. Току-що бе приключил един напрегнат разговор с Главния за състоянието на новинарския екип. Тя се прокле за неудобния момент.
— Къде е доказателството, че това е бебето на Ървинг, Кейт? — озъби й се той. — Това е чиста спекулация, не разбираш ли? Виж, Кейт, искам море, не някаква си локва. Това няма да накара читателите да кликнат на уебсайта ни. Забрави, тези теми вече са извън вниманието ни. Сега имат значение само кралските особи и знаменитостите. Това искат читателите.
Тя го остави да си изпее песента. Да го прекъсне сега, означаваше само да удължи мърморенето. Когато най-после той млъкна, тя каза:
— Хайде, Тери, това ще е фантастична история — „Поуст“ разрешава четиресетгодишна загадка за изчезнало бебе. И имаме ексклузивни права, ако се окаже, че Анжела е майката. Читателите ще го харесат. Остави ме да го напиша, да видим дали ще ти хареса. Съгласен?
Стар трик — в края на спора сваляш картата на смирението. Редакторът оставаше с впечатление, че все още той решава нещата и винаги се получаваше добре.
— Добре, добре. Връщаш ли се вече?
— Току-що седнахме в колата, но ще отнеме няколко часа, защото трябва да се отбия до едно място… да говоря с разследващия случая от онова време. Така че няма смисъл да се връщам в редакцията. Ще напиша всичко от къщи и ще ти го изпратя вечерта. — И добави: — Успех със списъка. Между другото, изпъкналите вени по ръцете на Мадона винаги вършат работа.
Тери се засмя с половин уста.
— Да, да. Моля те, направи ми една услуга. Обади се на твоята позната от Кенсингтън Палас. Виж има ли нещо, което ще направи списъка ми по-привлекателен.
— Няма проблем. Ще ти се обадя след малко — каза Кейт.
— Това беше доста грубо — каза Джо. — Загазили ли сме?
— Стига глупости — сряза го тя. — Имаме отлична история. Просто трябва да оставим Тери да свикне с идеята. Да, и трябва да се обадя по телефона.
Тя набра мобилния на Флора.
— Здравей, Флора, обажда се Кейт. Как си? Реших да ти звънна, да видя как са нещата при теб. Отдавна не сме се чували.
„Бла, бла.“