— Не виждам връзката с Алис — отвърна Ник.
— Онази жена, с която сте имали мимолетна, както я наричате, връзка… Как се казва тя?
— Мариан — отвърна Ник.
— А фамилията й?
— Не я знам — каза той. — Казах ви, че беше пиянска забежка. Тя няма нищо общо с нас и бебето. Защо питате за нея? Защо ровите в живота ни?
— Трябва да имаме пълната картина, господин Ървинг — каза детективът. — Трябва да знаем всичко.
Двайсет и девета глава
2 април 2012 г., понеделник
Кейт и Джо пристигнаха в дома на Лен Ригби и го завариха на колене в градината да плеви и да изпраща успешно охлювите зад оградата на съседа си. Той чу името си, вдигна глава и примига на силното слънце.
— Детектив Ригби? — наведе се Кейт през ниската ограда.
— Кой пита? — изръмжа той и се опита да се изправи на крака, като потърси помощ в перваза на прозореца.
— Нека ви помогна — каза Кейт и отвори портата, готова да тръгне по пътеката. — Аз съм Кейт Уотърс от „Поуст“.
— Наистина ли? — възкликна той и добави: — Ще се справя и сам, благодаря.
Тя не обърна внимание на думите му и му подаде ръка.
— Надявам се да ми помогнете с един от старите ви случаи, детектив Ригби. Обещавам да не ви отнемам много време.
Той се засмя, позволи й да го подкрепи и каза:
— Време, колкото щеш. Ще кажа на госпожа Ригби да ни приготви нещо за пиене.
Той ги поведе през оранжерията към задната част на градината и се скри навътре да уведоми съпругата си за ненадейните гости.
— Така. За какво искате да ме питате? — попита той, когато се появи отново и седна в един плетен стол.
— Алис Ървинг — започна Кейт. Нямаше смисъл да го увърта. Детектив Ригби беше точен човек, виждаше се отдалече.
— А — кимна той, пое поднесената от жена му чаша и я сложи внимателно на малката маса отстрани, добавяйки: — Благодаря, скъпа.
— Бебето Алис, нали? Изчезнало без следа от болницата в Бейзингстоук. Така и не го открихме — каза той и се пренесе назад към деветстотин и седемдесета. — Много странен случай — добави след малко.
— В какъв смисъл странен? — попита Кейт.
— Ами… освен майката нямаше други свидетели. В толкова посещавана болница като тази. Помня, че разговаряхме с повече от сто души, които са били в сградата същата вечер — майки, посетители, сестри, санитари, лекари, хора от поддръжката… — но никой не бе видял нищо. Трябваше да се задоволим само с думите на майката за времето, през което бебето бе изчезнало. Винаги съм имал едно наум за нея. Анжела се казваше. Беше студенокръвна жена, а мъжът й кръшкаше.
— Така ли? Не съм чела такова нещо в статиите — наведе се напред Кейт.
— Защото не сме го оповестявали публично — каза той и сръбна от чая си. — Държахме го в тайна, докато проверявахме съпруга… Ник беше, нали? Но не стигнахме доникъде. Двамата с Анжела бяха залепнали за първоначалните си показания като за лепило. А и нямаше тяло. Затова ли сте тук? Нещо да не е изскочило?
— Има такава вероятност — каза предпазливо Кейт. — Открит е скелет на новородено в основите на сграда, подлежаща на разрушаване, в Улуич, и аз се опитвам да открия някаква връзка.
— Да. Улуич — повтори той, търкаляйки думата из устата си. — Не, не мога да се сетя за такава връзка. Има връзка с военните… Предполагам знаете, че съпругът е бил в армията? Но това беше преди цяла вечност и на моята възраст вече започвам да забравям.
— Не вярвам на това — усмихна му се Кейт.
— Знаете ли, мисля, че все още пазя в кабинета си някакви документи, но моля, не казвайте на съпругата ми. Обещах й да изчистя всичко, събрано по случая — каза той, отвръщайки на усмивката й. — Искате ли да погледна? Имате ли време за това?
— Разбира се — отвърна Кейт.
Кабинетът сякаш принадлежеше на автомобилен маниак. Навсякъде имаше снимки на части от хромирани детайли за скъпи и състезателни автомобили. Джо посочи една и каза:
— Това е Гудуд, нали?
Лен Ригби приближи до снимката, за да види по-добре.
— Да, прав сте. Всяка година ходя на Празника на скоростта. Вие били ли сте?
— Да. Обикновено канят мама и покрай нея получавам пропуск — обясни Джо. — Обичам да ходя.
— Нали не искаме да отнемаме много време на нашия домакин? — изяде го с поглед Кейт.