— Ох, скъпа, хайде да не поемаме по пътя на изгубения баща, искаш ли? Уил не беше твой баща.
— Не, не беше.
Тя се поколеба и Джуд я изчака.
— И те накара да ме изхвърлиш на улицата, когато навърших шестнайсет — каза най-после Ема.
— Не ме накара той — нахвърли се Джуд. — Решението беше мое и се дължеше на поведението ти. Беше невъзможна и отваряше пропаст между нас.
— Между нас двете или между теб и него? — попита Ема.
— И двете. С твоите скандали и лъжи се опитваше да го прогониш.
— Лъжи?
— Да, когато каза, че си го видяла да говори с онази жена нагоре по улицата. Опита се да ни разделиш. Не го отричай, Ема.
— Не го отричам. Наистина го видях да говори с онази жена.
Гневът на Джуд се завърна с пълна сила. Гняв към дъщеря й и към себе си.
— Било е съвсем невинно — изсъска тя. — Жената отрече да е имало нещо между тях.
— Естествено, че ще отрече — каза Ема.
— Виж, знам, че не бях идеалната майка, но и ти не беше идеалната дъщеря.
— Да, но ти беше голямата, Джуд — каза Ема. Разговорът им се връщаше към до болка познатите обвинения. — Но аз се учудвам, че искаш да се видиш отново с него. Той те напусна, забрави ли?
— Сега нещата са различни — каза решително, Джуд, сякаш искаше да приключи с темата. Но едно гласче нашепна в главата й: „И аз съм толкова самотна. Трябваше да продължа да работя. Беше глупаво да се пенсионирам толкова рано“.
Когато родителите й починаха и й оставиха малко пари, тя прекрати адвокатската си дейност. „Писна ми от тази работа. Сега ще съм свободна жена. Ще ходя по следобедни концерти и музеи.“
Но все не можеше да намери време за това. Ядосваше се. Ядосваше се на живота си.
— Ти знаеш по-добре от мен, Джуд — каза Ема. — Но бъди внимателна.
Фразата продължи да отеква в съзнанието на Джуд и след края на разговора, но тя се опита да я заглуши. Повтори си няколко пъти: „Сега нещата са различни“.
Трийсет и втора глава
3 април 2012 г., вторник
Мислите ми са пълни с Уил Бърнсайд и аз откривам, че рисувам в бележника си висок мъж. Моливът ми пробива хартията и прави голяма дупка, докато повтарям линиите и си припомням последните дни на Хауард стрийт. Къщата вонеше на разочарование. То се стичаше от тавана, капеше от стените и разваляше вкуса на храната.
Още помня ясно приглушения шепот между Джуд и Уил, припрените разговори по телефона и затварянето на вратите. Изключваха ме от всичко. Как може Джуд да твърди, че съм била влюбена в професор Уил?
Рисунката е на същия лист, където написах името на репортерката. Кейт Уотърс. Проследявам извивките на буквите с химикалката си, докато обмислям как бих могла да говоря с нея, без да се представям. Трябва да разбера какво знае тя. Да я насоча към друга следа. Далече от мен.
„Мога да спомена наркоманите“, си казвам и химикалката замира в ръката ми.
Преглеждам текста, върху който работя, и написвам първото попаднало пред очите ми име.
— Добър ден, аз съм Ан Робинсън и някога живеех на Хауард стрийт — опитвам на глас. — Знаете ли, на тази улица имаше една изоставена къща, там живееха наркомани. Мисля, че бебето е на някого от тях.
Звучеше сковано и като по сценарий, затова правя нов опит, който да е по-естествен.
— Здравейте — казвам отново и сега е още по-напрегнато.
— Ох, забрави — изпъшквам и запращам химикалката в другия край на стаята.
Но знам, че в крайна сметка ще се обадя. Идеята е добра. Тя ще тръгне да издирва онези нещастници. Откакто Джуд ги спомена, се опитвам да си ги спомня. Мисля, че живееха на номер осемдесет и едно, но ги виждам само като група, не като отделни личности — деца с мръсни коси, мършави рамене, татуировки и следи от игли. Уил ги наричаше „живите мъртви“. Ами ако започне да задава въпроси, си казвам и впивам зъби в кожичките около ноктите си. Напрягам се, за да се сетя подробности за онези деца и да ги запиша в бележника си. Имаше едно момиче на име Кари. Тя и останалите живееха там от години. Или така ми се е струвало? Тръгнаха си, преди аз да напусна, мисля, че беше през осемдесет и пета. Собственикът ги изхвърли рано една сутрин. Целият им багаж беше на тротоара — счупени чаши, пръснати пликове със спагети, мръсни чаршафи и стари пуловери. Наркоманите не взеха нищо със себе си. Всичко остана така до следващия път, когато дойдоха за боклука и нахвърляха нещата в камиона. Бях забравила за тези деца, спомних си ги едва днес. Досега бяха седели някъде назад заедно с другите гадни неща.