„Надявам се да им помогне повече, отколкото на мен — си каза тя и стана от дивана, — все пак няма как да стане по-зле, нали? Там всеки прави каквото може.“
Тя отиде в кухнята, напълни мивката с вода и се зае със зеленчуците. Студената вода скова ръцете й и тя откри, че й е трудно да държи ножа, но продължи да стърже механично морковите.
Опита се да си представи как би изглеждала сега Алис, но това беше трудна задача. Вкъщи имаше само една нейна снимка. На нея и Алис. Ник я бе направил с малкия си фотоапарат, но понеже ги снима набързо в болницата, образът беше замъглен. Анжела се притисна към кухненския плот, сякаш физическото усилие можеше да й помогне да види лицето на загубеното й момиченце. Но не се получи.
От снимката знаеше, че Алис има тъмна коса като брат си Патрик, но при раждането беше изгубила много кръв и когато сложиха бебето на гърдите й, беше все още замаяна от петидина. След това — след като Алис изчезна — попита Ник, но той не успя да й каже много. Не беше изучавал лицето й, както би направила Анжела, запаметявайки всяка черта и извивка. Каза й, че е била прекрасна, но не й даде никакви подробности.
Според Анжела Алис не приличаше на сина й Патрик. Патрик беше голямо бебе, а тя беше толкова крехка. Едва достигаше два килограма и половина. Но въпреки това изследва снимките на Пади и онези, които направиха на втората им дъщеря, Луиз, когато се появи на бял свят десет години по-късно. „Това е бебе изненада“, казваше Алис на хората с надеждата да види Алис в малката си дъщеря. Но не успя. Луиз беше руса, приличаше на баща си.
Тя усети познатата тъпа болка около ребрата и гърдите и се опита да мисли за хубави неща, както я учеха книгите за самопомощ. Замисли се за Луиз и Патрик.
— Добре че имам тях — каза тя на морковите в мръсната вода. Запита се дали Лу ще й се обади довечера, когато излезе от работа. Дъщеря й беше наясно със семейната история, но никога не говореше за това.
Тя мрази, когато плача, си каза Алис и избърса очите си с парче кухненска хартия. Всички мразят. Предпочитат да се преструват, че всичко е наред. Но аз ги разбирам. Трябва да престана. Да оставя Алис в миналото.
— Честит рожден ден, скъпа моя — прошепна тя.
Четвърта глава
21 март 2012 г., сряда
Мисълта за бебето ме държа будна през по-голямата част от нощта. Изрязах съобщението от вестника и се опитах да го изхвърля, но несъзнателно го скрих в джоба на жилетката си. Нямам представа защо. Бях решила да не правя нищо по въпроса. Надявах се нещата да отминат.
Но едно гласче не спира да ми нашепва: „Няма да е като миналия път“.
И на сутринта бебето все още е тук. Упорства, настоява да му обърна внимание.
Пол се събужда бавно, раздвижва единия си крак, сякаш изпробва дали все още е на мястото си. Изчаквам го да отвори очи.
Страхувам се от предстоящото. Ужасявам се от разочарованието и досадата в погледа му, когато осъзнае, че лошите ми дни се завръщат.
Така ги наричахме — „лошите дни“, за да изглежда, че вината не е моя. От последната ми криза мина много време и аз знам, че за него всичко е приключило. Ще се опита с всички сили да скрие тревогата си, когато ме види, но аз ще трябва да нося в себе си и неговата, и своята. Понякога ми се струва, че ще се разпадна под тежестта им.
Казват, че каквото не те убива, те прави по-силен. Казват го, когато ти се случи нещо ужасно. Майка ми, Джуд, го повтаряше често. Но аз не мисля, че е така. Да, не те убива, но ти чупи костите, прикрепени една към друга с мръсни превръзки и жълтеникаво тиксо. И ти виждаш през тях, виждаш как се пропукват крехките връзки. Понякога ти се иска да беше те убило.
Пол става и без да каже дума, донася лекарствата ми с чаша вода от банята. Сяда на леглото и ме гали по косата, докато ги пия. Тананика си тихо, сякаш всичко е в рамките на нормалното.
Опитвам се да си внуша, че всичко ще отмине, но в главата ми се промъква друга мисъл — това никога няма да отмине — и разбива защитата ми.
Проблемът е, че след време всяка тайна заживява свой собствен живот. Някога си мислех, че ако не мисля за случилото се, соковете му ще пресъхнат и то ще умре. Но не умира. Седи си в нарастващото кълбо от лъжи и измислици като тлъста муха, хваната в паяжина. Ако сега кажа нещо, ще разбия всичко на парчета. Затова ще мълча. Трябва да пазя тайната. Това правя, откакто се помня. Пазя я и я защитавам.