Добре, вече съм готова. Връщам се към задачата си. Набирам номера на „Дейли Поуст“ и чакам.
— „Дейли Поуст“, моля. С какво мога да ви помогна? — изчуруликва жената отсреща.
— Ъ-ъ, бих искала да говоря с Кейт Уотърс, моля — казвам и усещам, че звуча като плакат.
— Свързвам ви веднага.
— Здравейте, аз съм Кейт Уотърс — казва един глас.
И се започва.
Внимателно подбраното изречение за начало изхвръква от ума ми и аз се запъвам.
— Добър ден, Кейт Уотърс ли е на телефона? — питам, въпреки че тя току-що го каза.
— Да — отвръща гласът, малко по-сухо.
— Извинете, просто досега не съм говорила с репортери — изфъфлям аз.
— Няма нищо — казва тя. — Как казахте, че се казвате?
В първия момент не мога да си спомня името, което бях избрала, но след миг се сещам.
— Ан. Ан Робинсън.
— Е, Ан, как мога да помогна?
— Обаждам се за бебето в Улуич — казвам и чувам едно тихичко „ох“. — Вижте, някога живеех на Хауард стрийт.
— Така ли? — казва тя. — Кога беше това, Ан?
— От началото на седемдесетте до средата на осемдесетте. Прочетох статията ви миналата седмица и реших да ви се обадя.
— Много се радвам, че сте се решили, Ан — казва тя. Непрекъснато използва измисленото име и аз не спирам да си мисля: коя е Ан?
— На колко години бяхте тогава, Ан? Спомняте ли си ясно нещата?
— В общи линии да — отвръщам. Не бива да звуча прекалено сигурна. — Бях тийнейджърка, когато се преместих. Живеехме там под наем с мама.
„Казвам прекалено много. Добавям подробности, които не са в бележника ми. Трябва да се придържам към плана.“
— Тогава в долния край на улицата имаше къща, където живееха наркомани. Мисля, че беше на номер осемдесет и едно. Имаше хероиново зависими и… други. И се запитах, дали не са свързани с тази история. С бебето имам предвид.
— Да. Това е много интересно. На кой номер са живели… Да. Познавате ли някой от тях? Спомняте ли си имена?
Въпросите се сипят един след друг. Аз седя като онемяла, а репортерката продължава да рови в лъжите ми.
— Мисля, че една от тях се казваше Кари — предлагам име наслуки аз. — Но не съм говорила с тях. Никой не говореше с тях. Съседите се оплакваха от шума и вонята и собственикът ги изхвърли.
— Кои съседи? — пита тя.
— Не мога да кажа със сигурност.
— Всъщност е чудесно, че се обадихте — казва Кейт Уотърс. — Издирвам хора, живели на Хауард стрийт през седемдесетте. Искам да ги попитам дали си спомнят нещо. Нечие раждане или изчезване.
Тя ми разкрива какво знае и аз я натискам за повече информация.
— Кого издирвате? Кого сте открили?
— Почакайте — казва тя. — Имам няколко имена от хората, с които разговарях. Искате ли да ви ги прочета, да видим ще разпознаете ли някого?
— Разбира се — казвам аз. — Такава мистерия, нали…
— Наистина. Полицията, изглежда, няма представа какво се е случило — казва Кейт и аз започвам да дишам малко по-свободно, но тя добавя: — В момента преследвам доста интересна линия. Наистина, ще изисква много работа, но мисля, че ще се оформи невероятен материал.
— Така ли? — почти изквичавам аз, но преди да й задам друг въпрос, тя започва да чете списъка с обитателите на улицата.
Джуд също е в този списък и за миг започвам да се колебая, но само за миг, после казвам „не“. Надявам се да не забележи и я разсейвам с някаква информация за госпожа Спиъринг, после я питам ходила ли е на Хауард стрийт.
— Какво? О, да — отговаря тя. — Бях там два пъти. По-късно днес ще ходя пак. В местната кръчма.
— „Кралският дъб“ — казвам аз.
— Да. Предполагам, че и вие сте ходили там навремето — казва тя и аз смотолевям, че не съм, защото съм била под годините.
Тя се засмива и се връща към имената, стига до края и казва:
— Странно. В списъка няма Ан Робинсън.
— Вече ви казах, че бях малка, няма как да ме откриете в регистъра с гласуващи — казвам бързо.
— Естествено, но вие казахте, че сте живели там с майка си, нали? Тя трябва да е в списъка.
— М-м, да.
— Чакайте да погледна още веднъж. Не, няма Робинсън.
— Това е името ми по съпруг — съчинявам набързо и забивам поглед в бележника, търся отговори, но няма какво да добавя.