„Трябва да приключа бързо, преди да започне отново с въпросите.“ Увивам юмруци в ръкавите на жилетката си и удрям по бюрото.
— Ох, някой чука на вратата. Трябва да отворя…
— Но аз имам още много въпроси към вас, Ан — казва тя. — Дайте ми телефона си и ще ви звънна по-късно.
— Ох, съжалявам, трябва да затварям — повтарям и слагам слушалката на вилката.
Записвам всичко, което ми каза, и започвам да планирам какво ще кажа следващия път, когато се обадя.
Трийсет и трета глава
4 април 2012 г., сряда
Изминаха два дни преди Анжела Ървинг да говори със Спаркс, той от своя страна с местния полицейски служител и най-после да назначат ДНК експертиза.
— Това са само три телефонни обаждания — каза Кейт на Джо. — Как е възможно да отнеме толкова време?
Раздразнението й се покачи заради играта на котка и мишка, която играеше с редактора, и внезапния му порив да я запознава с всяка история, достигнала до бюрото му.
Вече бе успяла да „убие“ три от идеите на Тери, когато Боб Спаркс най-сетне остави съобщение на телефона й. „Установих контакт с Анжела Ървинг, предадох подробностите на момчетата от Лондон. Скоро ще се обадя.“
Преди да набере номера му, телефонът й отново иззвъня. Беше Анжела. Беше толкова развълнувана, че забрави да поздрави.
— Кейт, утре пътувам за Лондон. Казах им, че предпочитам аз да отида, вместо те да идват тук. Искат да сравнят моето ДНК с това на Алис… на бебето.
— Здравей, Анжела — каза Кейт, опитвайки се да запази неутрален тон. Въпреки професионализма чувствата й към нещастната майка бяха повлияни от информацията, взета от инспектор Ригби. Тя не познаваше добре Анжела и думите „студена като риба“ се бяха забили дълбоко в съзнанието й. — Много се радвам, че ще направят теста, но нека да не правим изводи предварително.
— Да, извинявай. Но просто не мога да се въздържа. Нямаш представа какво е да си толкова близо до истината след всичките тези години.
— Разбирам. Но новината може да не е добра, нали разбираш? — каза Кейт.
Анжела замълча за момент.
— Да. Опитвам се да запазя спокойствие, Кейт, но е много трудно. Дори не съм сигурна кое ще бъде добра новина. Какъвто и да е резултатът, за мен новината няма да е добра, нали? Ако е тя, значи бебето ми е мъртво. Ако не е, аз съм все още на сляпо. Но усещам лъч надежда. Боже, не мога да мисля ясно.
— Разбирам те. Сигурно преминаваш през ада — опита се да я успокои Кейт. — Както и съпругът ти.
— Ник ли? О, да, той се тревожи колкото и аз — каза Анжела.
Кейт веднага улови смяната на тона.
— Съпругът ти ще пътува ли с теб утре? — попита тя.
Настъпи нова пауза.
— Още не съм говорила с него. Предполагам, че работата няма да му позволи.
„Не му е казала“, помисли си Кейт. „Колко интересно!“ Тя придвижи бързо разговора напред.
— С кого от следствените си говорила?
— С някой си детектив Синклер.
— И как ти се стори, докато говорехте? — попита Кейт. Искаше да разбере колко сериозно гледаха на новата следа там.
— Беше много любезен. Но не ми даде никаква информация. Каза, че ще направят тестовете и ще ме уведомят.
— Не спомена нищо за разследването, така ли?
— Не. Честно казано, не съм сигурна, че са започнали да разследват. Така каза и инспектор Спаркс. Много мил човек — добави Анжела.
— Така е. Искаш ли да пием кафе след процедурата? — попита Кейт, казвайки си наум: „Дръж я наблизо. За всеки случай“.
— Ще бъде чудесно, благодаря. Процедурата е в десет. Господин Синклер каза, че ще отнеме няколко минути.
— Но те ще искат да говорят с теб за Алис. Няма да мине само с устна уговорка. Добре ще е да вземеш със себе си всички възможни документи. Не се знае какво може да помогне.
— Да, разбира се — съгласи се Анжела. — Да ти се обадя ли, когато свърша с тях?
— Непременно. Ще дойда при теб и ще се видим.
Кейт се обади на Боб Спаркс и той вдигна веднага.
— Кейт — каза бързо. — Всичко наред ли е?
— Да, благодаря, Боб. Анжела пристига утре. Тя е в ужасно състояние. Надявам се да се отнесат мило с нея. Какво ти каза детектив Синклер, когато му се обади? — попита тя, хвърляйки името на разследващия на масата, за да му покаже, че е навътре в случая.