— Не беше въодушевен. Според него е почти невъзможно да се идентифицира новородено, предстояло под земята десетки години, най-малкото ще бъде ужасно трудно. Костите на новородените не са напълно оформени и няма много материал за извличане на ДНК. Дори да има, плътта отдавна е разградена. Освен това, не е било включено в базата с данни, защото от раждането му са били минали само няколко дни. В такива случаи отиваме към несигурния анализ на фамилното ДНК, като се опитваме да намерим родителите от половината профил. Наистина не изглежда вероятно да намерим съвпадение.
— Правили ли са някакви тестове досега? — попита тя.
— Основните, но има още много работа. Синклер ми каза, че са открили парченца хартия и залепнала за остатъците найлонова торбичка, затова определят, че е било след шейсетте години — тогава найлоновите торбички за пръв път се появяват в Обединеното кралство — но не могат да конкретизират датата. Недей да храниш големи надежди за това, Кейт. Остави да видим какво ще стане.
Тя отказа да се присъедини към песимизма му.
— Естествено, че шансът е малък, но аз имам добро предчувствие, Боб — каза тя и го чу да се смее от другата страна на телефона.
— Винаги имаш предчувствие, Кейт. Добре, ще се чуем скоро.
И затвори.
— Какво каза? — попита Джо.
— Хей, ти да не подслушваш телефонните ми разговори? — сопна му се тя.
— Нямаше как да не чуя това-онова. А и нали и аз работя с теб по случая?
„Бързо се учи“, помисли си Кейт.
— Добре. Накратко: все още не са направени всички тестове и изследвания. Детективът по случая смята, че разпознаването е невъзможно: бебетата са труден обект на анализ и така нататък, все от този род. Но бих казала, че нещата се движат.
Джо се усмихна и кимна.
— Виж, докато детективите се туткат с ДНК анализите, защо не вземем да погледнем жителите на улицата през шейсетте и седемдесетте години на миналия век? — каза Кейт. — Онзи ден ми се обади странна жена, която се нарече Ан Робинсън. Сто процента съм сигурна, че това не е истинското й име. Както и да е. Тя каза, че е живяла на Хауард стрийт по онова време и там имало къща с наркомани. Не си остави номера, но си струва да проверим. Нямаме никаква представа какво се е случило с бебето и кой е живял там по онова време. Нека се размърдаме. Тъкмо ще се измъкнем от офиса до края на деня.
— Мислех си, че мога да покажа на Джо някои стари трикове за разследване, ако нямаш нужда от мен — каза тя на Тери.
— Да, добре — махна с ръка той. — Само не го отчайвай…
Да паркираш близо до библиотеката на Улуич си беше истински кошмар, но Кейт успя да намери подходящо място и се намърда — средно успешно — в него. „Мразя паралелното паркиране“, извика в ума си и преди да излезе от колата, се опита да охлади съзнанието си.
— Хайде — подвикна на Джо, който ровеше във Фейсбук от телефона си, — да потърсим нещо, написано на хартия.
Той тръгна след нея, все още забол очи в телефона. Тя попита за старите електорални регистри на Хауард стрийт.
Като чу за какво става дума, библиотекарят изсумтя. „Трябва да ги обучават да работят с хора“, помисли си Кейт, но взе списъка с гласоподавателите за периода 1960–1970 година без коментар.
— Благодаря — каза на отдалечаващия се гръб и прибута разхвърляната купчина с документи към себе си. С течение на годините страниците се бяха подвили по краищата и тя се запита кога за последен път някой ги бе разгръщал.
Жителите на квартала бяха подредени по улици и номера на къщите и тя отиде директно към Хауард стрийт и участъка, където бе открито детето.
— Търсим най-вече от номер шейсет и едно до номер шейсет и седем, Джо. Къщите около съборената сграда. Ох, изключи вече този телефон!
Той го изключи и седна в очакване до голямата стара маса наблизо. Кейт продължаваше да кипи вътрешно заради паркирането. Беше я накарало да се изпоти и тя усещаше, че всеки сантиметър от кожата й тръпне.
— Добре ли си, Кейт? — попита Джо. — Изглеждаш силно зачервена.
— Добре съм. Тук е много горещо, това е — каза Кейт през зъби.
— Да, така е — отвърна Джо.
Кейт веднага разбра какво си мисли той. Менопауза. А под менопауза младоците разбираха стара ирационална жена. Тя стисна устни, бясна, че хлапакът преценява професионализма й по нивото на естрогена в нея. Всъщност дълбоко се съмняваше, че той ще може правилно да произнесе думата „естроген“. Но лекцията й трябваше да почака. Сега имаше работа. Тя се насили да се усмихне и потърси рационални мисли в себе си, за да охлади страстите и червенината да отмине. Беше чела веднъж за това в една листовка на „Уел уоман“. Сигурно беше глупост, но защо да не опита?