Кейт избута шейсетте години към него.
— Прегледай тази купчина. Запиши имената и датите на всеки, живял на площадката. Прегледай и осемдесет и едно — наркоманското сборище. После, когато се приберем в офиса, ще потърсим къде може да са сега.
И взе купчината от седемдесетте.
След десет минути вече имаха списък. Беше по-къс от очакванията й, но като начало щеше да свърши работа. Хората от Хауард стрийт през шейсетте бяха все дългогодишни наематели. Трансформацията на сградите от фамилни домове към блокове със стаи и апартаменти под наем бе отнело няколко години от седемдесетте.
— Колко имена имаш в списъка? — попита Кейт.
Джо ги преброи бавно.
— Дванайсет. Никой не се е местил през цялото време. Мисля, че са все женени двойки с пораснали деца.
— Чудесно. Има ли познати имена? Лейдлоу например?
— Не. Едно от семействата е Смит. Онова на шейсет и едно.
— По дяволите — изруга Кейт твърде силно, разтревожи мъжа, който четеше „Таймс“ на съседната маса и измънка бързо едно „извинете“. — Други по-необичайни имена има ли? Смит е просто кошмар.
— Спиъринг, Бейкър и Уолкър — додаде той.
— Добре — каза Кейт, преглеждайки своя списък. — Имам две от фамилиите и в началото на седемдесетте. Но постепенно всичко се променя. Виж, през 1974-та на номер шейсет и три има шест различни имена и всички са самостоятелни единици. Хората се сменят на всеки две години.
— Хората на номер осемдесет и едно не изглеждат много интересни — каза Джо. — През шейсетте там е живяла една и съща двойка.
— В моя списък на този адрес няма имена. Жената, която се обади и каза, че били само за малко там, я няма в списъка и това е нормално, ако са били за по-малко от година. Добре, ще разпитаме наоколо. Сега имаме за какво да се хванем.
Джо прокара пръст надолу по имената в списъка си.
— Много са — каза той. — Как ще ги намерим?
— Няма нужда да издирваме всички. Само някои. Ще видиш. Намери един и той ще те отведе при другия. Имай малко вяра, Джо.
Кейт прибра бележките си, а Джо снима страниците с телефона си.
Трийсет и четвърта глава
5 април 2012 г., четвъртък
Анжела се появи през въртящите се врати и на Кейт й се стори някак по-различна. Изглеждаше по-стара и уморена.
— Направиха всички тестове. Сега ни остава само да чакаме — каза й тя. — Чувствам се изтощена до краен предел.
Кейт хвана ръката й и я стисна.
— Ти свърши важна работа, Анжела. И постъпи много смело. Хайде, да отидем някъде да си поръчаме кафе и ще ми разкажеш всичко.
Джо й предложи да носи плика с документите и ги поведе по задната на Уестминстър уличка към кафенето, което Кейт бе избрала по-рано. Анжела се отпусна в стола и прегърна чашата, за да стопли ръцете си.
— Правилно ли постъпих, Кейт? — попита накрая тя. — Не съм сигурна, че трябваше да задействам всичко това. Искам да разбера и в същото време се страхувам.
— Каквото и да открият, ще бъде трудно, Анжела — наведе се към нея Кейт. — Но все пак има вероятност да сложиш край на чакането.
Анжела кимна.
— Дали ще стане така? Искам всичко да приключи, разбираш ли? То ме убива. Бавно изсмуква силите ми.
Джо бутна пакет с бисквити към нея.
— Вземи си, Анжела — каза той.
„Не знае какво друго да направи — помисли си Кейт. — Досега не е виждал истинска мъка.“
— Благодаря ти, скъпи — каза Анжела и си взе една бисквита. — Съжалявам, че ви развалям настроението — добави тя.
— Няма нищо — каза Кейт. — Това, което чувстваш, е напълно естествено. Аз просто не си представям как си живяла през всичките тези години. Ти си невероятна личност.
Джо кимна ентусиазирано през масата и Анжела се усмихна с ъгълчетата на устните си.
— Искаш ли да ти разкажа какво правим с Джо? — попита Кейт, отдалечавайки се от трудната тема.
— Да, разбира се — каза Анжела и взе бисквитата от чинийката си.
— Търсим хората, живели на Хауард стрийт, където са открили бебето.