— През шейсетте и седемдесетте години — добави Джо.
— Ще погледнеш ли списъка с имената да видим дали някое няма да ти се стори познато? — попита Кейт и добави бързо, побутвайки списъка към Анжел. — Разбира се, можеш и да ми откажеш.
Беше включила и Мариан Лейдлоу, името на приятелката на Ник. Искаше да види дали Анжела я познава.
Анжела се зае с готовност.
Изглеждаше доволна, че може да излезе поне за малко от мъглата, в която бе потънала. Прегледа набързо имената, после още веднъж, този път по-бавно, произнасяйки с устни всяко едно.
— Не, не познавам никого — вдигна поглед след малко. — Съжалявам.
— Е, струваше си да опитаме — каза Кейт и преглътна разочарованието си с глътка кафе. — И какво друго ти каза детективът?
Анжела им разказа за разликата в подхода на полицаите сега и през 1970 година и Кейт неволно се върна към списъка с имената.
— Уолкър — произнесе на глас.
Анжела замръзна насред изречението, а Джо разля кафето в линийката си.
— Уолкър? — повтори той. — Какво искаш да кажеш?
— Извинявайте, мислех на глас. Първия път, когато отидох на Хауард стрийт, говорих с госпожа Уолкър. Стара дама с ужасно куче. Тя може да е една от фамилията Уолкър, която е живяла по онова време на номер шейсет и едно.
Анжела и Джо я зяпнаха неразбиращо.
— Хайде, пий си кафето — каза тя на Джо. — Връщаме се обратно. Анжела, можем да те оставим на гарата. В колко часа ти е влакът?
Анжела хвана ръката й.
— Моля те, нека да дойда с вас! Искам да видя къде са открили бебето.
Кейт кимна.
— Извинявай, трябваше сама да те поканя. Ще позволиш ли да направим няколко снимки там? Ще ни трябват за статията, ако се окаже, че резултатите от теста са положителни, а няма да имаме време след това.
Анжела явно се двоумеше.
— Тези снимки може да подсетят някого за събитията и да го накарат да ни се обади — добави Кейт.
Това даде резултат и Анжела се съгласи. Докато вървяха към колата, Кейт набра номера на фотографа.
Мик й върна обаждането по-късно, когато вече караше към Хауард стрийт. Кейт не пожела да го пусне на микрофон. Той беше легендарен с използването на думата „е…“ във всяко изречение, а тя подозираше, че Анжела не е от жените, които ще харесат такива хора. „По-добре да не плашим никого“, си каза тя и връчи телефона на Джо да се оправя.
— Здравей, Мик — каза весело той. — Как са мацките?
Кейт направи гримаса и погледна към задната седалка през огледалото. Искаше да каже „Боже, момчета!“, с надеждата Анжела да я види и да разбере.
— Да, пътуваме натам. Да, Хауард стрийт. Добре, ще се видим там — каза Джо и преди да затвори, прошепна: — Ще го направя.
— Ще направиш какво? — попита Кейт.
— Нищо — отвърна Джо и бузите му пламнаха. — Глупостите на Мик.
Госпожица Уолкър беше навън, а машините на улицата мълчаха.
— Обедно време е — каза Кейт. — Да отидем в ресторанта и да изчакаме Мик. Сигурна съм, че няма да се бави много.
Барът на „Кралския дъб“ смърдеше на мокри кожени якета. От тях се подаваше гора от ръце, които махаха към бармана.
— Няма да успеем да си вземем нищо — каза Кейт. — Да поседнем и да се надяваме, че тълпата ще се разсее бързо.
Джо се засмя.
— Обзалагам се, че ще успея да взема по нещо — каза той, най-после в свои води.
— Добре, опитай — кимна Кейт и се обърна към Анжела. — Ти какво ще пиеш, Анжела?
— Портокалов сок, моля — каза тя и оправи полите на палтото под себе си.
— За мен газирана вода. Вземи и чипс. Предполагам, че си гладна — обърна се отново към жената тя.
Джо се вряза в тълпата и пет минути по-късно се появи с поднос, върху който крепеше чаши и три отворени пакета с чипс.
— Впечатлена съм — каза Кейт и Анжела се засмя с нея. — Сега, втори урок как да стана репортер…
— Всъщност беше по-лесно, отколкото си мислех. Собственикът те видя и ми сервира веднага.
Кейт се усмихна и вдигна чашата си към мъжа зад бара. Той й кимна леко.
Мик връхлетя след малко, поздрави, но мина първо през бара, взе си бира и я стовари върху паянтовата маса.
— Здрасти, Кейт — каза той. — Как върви?
Кейт му представи Анжела и той стисна сърдечно ръката й.
Докато отпиваше дълга глътка от чашата си, настъпи мълчание, но после разговорът се възобнови. Кейт държеше под око вратата зад Анжела, за да е готова, ако шефът на обекта се появеше. Помощта му щеше да им е нужда, за да направят снимки на мястото, където бяха намерили останките на детето.