Джон влезе след около десетина минути. Кейт стана да го поздрави и той й кимна.
— Джон — извика тя над тълпата, — радвам се да те видя. Да те черпя нещо?
Той кимна.
— Няма да откажа — каза Джон. — Прочетох статията ти.
— Да. Петер е прекрасно момче — каза тя. — Как е той?
— Добре, доколкото знам. Доволен е от онова, което си написала — каза той и Кейт се усмихна.
— Радвам се. Виж, може ли да поискам още една услуга…
Трябваха му две бири и пакет фъстъци, за да го убедят, но накрая той се съгласи.
— Имате пет минути, преди работата да продължи — каза той. — И като казвам пет, значи са пет.
Тя стисна ръката му.
— Разбира се. Само ще взема фотографа си.
Мик мразеше да го нарича „моя фотограф“.
— Не съм ти шибана маймуна — изсъска той, когато тя се върна на масата.
Кейт се усмихна извинително пред Джо и Анжела, в случай че са чули.
— Не пред децата — прошепна в ухото на Мик, докато вървяха към вратата.
Анжела тъпчеше нервно в калта до импровизирания гроб пред полицейската лента. Кейт очакваше гледката да я разплаче, но тя просто стоеше там, стискаше ръце пред себе си и гледаше мястото с широко отворени очи.
Докато снимаше, Мик не спираше да й говори, да я успокоява и да я уверява, че скоро всичко ще свърши.
Но Кейт знаеше, че няма да свърши скоро. Пред тях имаше дълъг път. Тя се загледа в лицето на Анжела, сякаш замръзнало, без видима тревога по него, в развяващата се на вятъра коса и опръсканите с кал крака, не пропусна и случайните й погледи към полицейската лента, обозначаващи последното място, където детето бе лежало. Това бяха подробностите, които читателите щяха да искат да научат, те щяха да ги отведат право към мястото, където искаше да ги види Кейт. Все още нямаше право да пише, но всичко вече беше в главата й.
След петнайсет минути Джон излезе от фургона си и им извика да спрат.
— Машините започват работа. Трябва да си тръгвате.
— Само още една, приятел — провикна се Мик — традиционният вик на фотографа — и изщрака още няколко снимки на Анжела, която се навеждаше над лентата, за да докосне земята.
— Хайде, стига, приятел — отвърна през зъби Джон.
Кейт отиде при Анжела и й подаде ръка, за да я преведе през изровената от булдозерите земя. Джо тръгна след тях с чантата на Кейт през рамо. Тримата вървяха бавно и отдалече напомняха погребална процесия.
Трийсет и пета глава
10 април 2012 г., вторник
Уикендът беше труден и дълъг, но те отпразнуваха Великден като нормално семейство и всичко като че ли взе да отминава. Ник щеше да тръгне на работа и тя можеше да спре да ходи на пръсти из къщата. Когато в събота най-после му каза, че е ходила до Лондон и е дала ДНК проба за тест, той се развика. Тя знаеше, че ще стане така.
— Какво? Измъкнала си се, без да ми кажеш? — бе изревал ядосано.
Анжела се замоли съседите да не са си вкъщи.
— Спри да крещиш, Ник — бе казала. — Съседите ще чуят. Знаех, че си много зает, тревожеше се за работата си. Не исках да те натоварвам допълнително.
Той се бе вгледал в нея, за да види лъжата по лицето й, но тя бе надянала здраво маската на невинна съпруга.
— Не искам да преживяваш всичко отново — бе отвърнал той. — Казвам ти го за твое собствено добро, Анжи.
При друг случай тя щеше да се усмихне и да му благодари за грижата. Но този път не го направи. В съзнанието й всичко вреше и кипеше. Надеждата, мъката от загубата и болката от предателството — всичко се надигна в съзнанието й с нова сила.
— Няма да преживявам, Ник. Но трябваше да го направя. Заради Алис.
При споменаването на името й Ник изчезна през вратата към гаража и се появи чак за мълчаливата вечеря.
Анжела почисти цялата къща, за да разсее гнева си, хвана прахосмукачката като оръжие и я заблъска в плотове и врати, оставяйки след себе си люспи боя. Докато обикаляше из стаите, крещеше обвинения в главата си: „Никога не си искал Алис! Тя беше цената, която платихме за твоята изневяра“. И още: „Обзалагам се, че си продължил да се виждаш с онази жена“.