— Извинявай, Кейт. Какво казаха?
— Казаха, че вероятно — не обещаха нищо повече от „вероятно“, разбираш, нали — резултатите ще излязат утре — каза Кейт.
Анжела стисна телефона по-силно.
— Нали казаха, че ще стане за два дни? А вече минаха пет. Казаха ли има ли някакви индикации?
— Не, страхувам се, че пазят нещата в папките си. Виж, разбирам в какво ужасно положение си, но трябва да си свършат работата, за да сме сигурни в резултата, нали?
Анжела знаеше, че Кейт е права, но от мисълта, че ще трябва да чака още един ден, й призля.
— Защо не си намериш някаква работа? Обиколи магазините, виж се с приятелка — предложи Кейт. — Само не забравяй да вземеш телефона си, за да мога да се свържа с теб.
— Да, може да поизляза. Ще ми звъннеш веднага, щом разбереш нещо, нали? Обещай ми — каза Анжела, ядосана, че звучи толкова отчаяно.
— Разбира се — отвърна Кейт.
Трийсет и шеста глава
10 април 2012 г., вторник
Кейт ровеше в чантата си — бездънната яма, както я наричаше Стив и всички фотографи, с които бе работила — за химикалка, когато телефонът й звънна за втори път. На екрана светна името на Боб Спаркс и тя хвърли чантата на пода.
— Боб — извика прекалено силно тя.
— Да не те хващам в неподходящо време? Ако искаш, да звънна по-късно?
— Не, не — каза Кейт. — Извинявай, тук е пълна лудница. Ти как си?
— Добре съм. Току-що получих резултатите от детектив Синклер. Имаме съвпадение.
За част от секундата тя не осъзна какво чува.
„Без преамбюл, без подготовка. Право в целта.“
— Страхотно — възкликна тя. — Невероятно и страхотно.
— Да — каза Боб и без да иска забърза, — най-после ще можем да придвижим стария случай.
— Не си играй с мен на уморено ченге, Боб Спаркс — каза Кейт. — Знам, че си доволен, колкото и аз. Божичко, почакай да видиш, когато кажа на Анжела. Тръгвам веднага за Уинчестър за да я информирам. Ще взема и Мик. Ще направим снимка в момента, когато тя разбира резултата.
— Чакай малко, Кейт — каза Спаркс, но тя не го слушаше.
— Може да пуснем материала в утрешния брой. „Открита след четиресет години, или мига, когато една майка намира своето дете“…
— Кейт — опита отново Спаркс.
— Извинявай, Боб. Какво казваше?
— Казвах, че трябва да задържиш. Детективът ще съобщи на Анжела утре. Иска да изчака, за да му представят официално цялата документация, после ще отиде лично до Хампшър.
— Нали каза, че има съвпадение?
— Да — от лабораторията са му се обадили тази сутрин, но той е пунктуален и преди да обяви резултатите, иска да ги види черно на бяло. А това ще стане утре.
— Безумие — ядоса се Кейт. — Какво ще стане, ако му се обадя и му кажа, че знам за съвпадението…
— Ще се сети, че си говорила с мен, и аз ще отнеса скандала — каза спокойно Спаркс. — Но аз имам доверие в теб и се надявам да запазиш информацията за себе си до утре.
— Но след двайсет и четири часа той ще го обяви пред всички — възрази тя. — Ще изгубим ексклузивното интервю, а тежката работа по откриването на Анжела се падна на нас.
Спаркс не отговори. Кейт побесня, но не можеше да издаде Спаркс като неин източник. Той беше един от най-добрите й контакти и тя имаше нужда от него. Трябваше да помисли за друг начин да забърза нещата.
— Ясно — каза, без да потвърди или отрече намеренията си и побърза да приключи разговора. — Много ти благодаря за обаждането, Боб. Дължа ти голяма услуга. Ще те държа в течение.
Тери беше в своя аквариум, кабинета със стъклените стени, където служителите можеха да го наблюдават като на телевизор с изключен звук.
Кейт се мушна при него и седна на стола срещу бюрото му.
— Какво искаш? — попита той, без да вдига глава.
„Да му се не види, не е в настроение“, помисли си тя. „Следваканционен стрес. Сигурно ще продължи цяла седмица…“
— Имаме пробив в историята — каза тя и той вдигна поглед.
— Добре. Слушам те — каза той.
— За изровеното бебе.
— Ох, това ли? — въздъхна Тери.
— Не въздишай. Имаме много интересно развитие, но и проблем. За това ми трябва твоята проницателност — каза тя.