На масата за закуска Пол ми говори нещо, но аз пропускам смисъла.
— Извинявай, скъпи, какво каза? — питам го, седнала срещу него, и се опитвам да се съсредоточа в думите му.
— Казах, че тоалетната хартия е свършила.
Не мога да се концентрирам. Нещо за някаква хартия. Боже, да не би да е прочел хартията от вестника?
— Какво? — питам прекалено силно.
— Тоалетната хартия, Ема — казва тихо той. — Просто ти напомням, че свършва.
— Да, да, не се тревожи. Ще купя. Само да свърша кафето и се заемам с работата.
Той ми се усмихва, целува ме, минава покрай мен, мотае се в кабинета си около десетина минути, а аз изхвърлям закуската си и подреждам масата. С чистенето ще се заема по-късно. „Излизай, проклето петно!“.
— Така — появява се той на вратата на кухнята. — Сигурна ли си, че си добре. Виждаш ми се много бледа.
— Добре съм — казвам и ставам от масата с мисълта: „Хайде, Пол, тръгвай, за бога!“. — Приятен ден, скъпи. Не забравяй да бъдеш любезен с шефа си. Знаеш, че е важно.
И почиствам някаква прашинка от сакото му.
Той въздъхва и взема куфарчето си.
— Ще се опитам. Виж, мога да се обадя, че съм болен, и да остана с теб.
— Не ставай глупав, Пол. Всичко ще е наред. Обещавам.
— Добре. Ще ти звънна към обяд. Обичам те — казва той.
Махам му от прозореца, както винаги. Той затваря портата и тръгва напред. Аз се свличам на колене върху килима. За пръв път оставам сама, след като прочетох съобщението във вестника, и всичко, което криех и заради което се преструвах толкова време, се разпада. Заглавието във вестника ми намига като неонова табела, накъдето и да погледна. Трябват ми пет минути, за да събера парченцата. Разплаквам се. Страховито. Неконтролируемо. С плач далече от характерния за англичаните, с който се бориш и се опитваш да преглътнеш сълзите. Плача, докато не излея и последната сълза от себе си, после лягам на пода и притихвам.
Телефонът звънва и чак тогава осъзнавам, че е изминал цял час, краката ми са изтръпнали и когато се опитвам да стана, усещам как ги пронизват хиляди иглички. Сигурно съм се отнесла. Обичам образа, който съзнанието ми създава, когато се отнеса — представям си, че лежа в лодка и се нося по течението. Като Офелия в онази картина. Но на нея й е лесно, тя е луда или мъртва. „Стига вече. Вдигни телефона.“
— Ало, Ема, Линда се обажда. Заета ли си? Може ли да намина към вас за едно кафе?
Искам да откажа на ужасната Линда, но от устата ми излиза „да“. Вкоренената в мен вежливост побеждава за пореден път.
— Чудесно. След десет минути съм при теб.
— Слагам водата — се чувам да казвам като в някаква пиеса.
Разтривам колене, за да им възвърна чувствителността, и вадя четката за коса от чантата си. Трябва да изглеждам прилично, иначе тя ще разбере.
Съпругът на Линда преподава в същия университет, където работи и Пол. В различни факултети са, но двамата често пътуват сутрин с един и същ влак. Това очевидно превръща мен и Линда в сестри по съдба.
Но аз не я харесвам. Зъбите й са наклонени назад, като на акула и е ужасно напориста. Тя и другите „сакадемици“ — съпруги на академици, както ги кръстих, когато се присъединих към групата — непрекъснато клюкарстват за мен. Знам го със сигурност. Но няма какво да направя. Гледам да не им обръщам внимание. Мълча си и карам напред.
Отварям вратата и Линда нахлува като ураган. Тази сутрин кипи от енергия. Сигурно има добри новини за Дерек. Искам да си тръгне на мига.
— Изглеждаш уморена, Ема. Май не си спала добре? — казва тя. Напъните ми за чистене и подреждане се изпаряват на мига и аз отивам да правя кафе. Тя ме оставя да вися в собствената си кухня като излишна част от интериора.
— М-хм. Малко съм уморена. Опитвам се да оправя един труден пасаж в книгата, която редактирам сега — казвам аз.
Тя настръхва. Мрази факта, че имам собствена работа. И когато го спомена, го приема като лична обида. Линда не работи. „Имам прекалено много за вършене вкъщи, за да търся работа навън“, казва, когато я попитат. Обикновено с неубедителна усмивка.
Но този път решава да игнорира обидната забележка, бърза да се гмурне в новината. Дерек ще получи нова титла — и нова заплата очевидно. Трепери от вълнение, самодоволството се излива от нея на вълни.
— Деканът иска от него да поеме повече отговорности. През следващия семестър ще бъде асистент-директор на социалния отдел — казва тя, сякаш чете от вестник.