Когато Анжела затвори, краката на Кейт все още танцуваха.
— Браво, Анжела. Справи се много добре — каза тя. — Сега ми разкажи всичко, което научи.
Анжела я погледна с празни очи. Първоначалното въодушевление от новината бе изчезнало.
— Детето ми е мъртво — каза тя.
Трийсет и осма глава
11 април 2012 г., сряда
Чувам новината по радиото. Говорителка с излъскан глас, Шарлът Някоя си, казва, че изчезналото от десетилетия бебе най-после е открито и аз замръзвам. Казва, че е същото от Улуич. Че се казва Алис Ървинг. Откраднато от родилен дом през 1970-а. Взирам се в радиоапарата. Сгрешила съм. Бебето си има име. И майка.
Пускат интервю с майката, която обяснява какво голямо облекчение и в същото време какво мъчение е за нея тази новина. Слушам думите й, застанала в кухнята, и заплаквам заедно с нея. За мен също е огромно облекчение. Но по други причини.
Плача, защото никой няма да дойде и да почука на моята врата. Да ме попита как се чувствам. Няма да има спомени. Не още.
По-късно, когато отивам до магазина на ъгъла да купя мляко, виждам заглавните страници на вестниците и купувам онзи с ексклузивното интервю с майката на Алис Ървин. Опитвам се да чета, докато вървя към къщи, но се спъвам и на няколко пъти се блъскам в оградите по пътя. Накрая мушвам вестника под мишницата си и тръгвам напред. Не искам да ме вземат за умопобъркана.
У дома изчитам внимателно всяка дума, изследвам детайлите, чета някои пасажи на глас. Не успявам да вникна напълно, но ме обхваща еуфория. Може би всичко ще се размине?
Трийсет и девета глава
11 април 2012 г., сряда
Докато чакаше водата в чайника да заври, тя чу новината по радиото. Слушаше с половин ухо, защото пишеше наум списъка за пазаруване, но името Алис Ървинг я накара да спре до „натурално кисело мляко“. Увеличи звука до писък и съседката задумка по стената.
Четирийсета глава
11 април 2012 г., сряда
Щом влезе в офиса тази сутрин, Саймън, редакторът, веднага отиде при нея.
— Трябва да си доволна от себе си, Кейт — каза той и се ухили с жълтеникавата си усмивка. — Направила си страхотно интервю. Най-четеният материал онлайн.
Тя също се усмихна, щастлива, че отново е на слънчевата полянка до главния редактор.
— А ти — обърна се към кръжащата около него фигура на Джо, — получи първото си заглавие.
Джо се наду и Кейт се изплаши да не гръмне от гордост. Беше разрешила да сложат името му с италик на четвърта и пета страница, но шефовете го бяха преместили на първата до нейното.
Когато го прочете, изскърца със зъби, но всъщност разбираше защо. Джо Джаксън беше златното дете на редактора.
— Добре, как продължаваме днес? — попита Саймън. — Какво казват от полицията? Някакви следи от похитителя на бебето?
Джо заприлича на заек между фарове на автомобил.
— Държим връзка с полицията — отговори уклончиво Кейт.
— И имаме втора част на интервюто с Анжела. „Живот без Алис“ — извика Тери от другия край на стаята и стана, за да се присъедини към импровизираната конференция.
— Звучи добре — каза Саймън и се отдалечи.
Джо погледна Кейт и се ухили.
— Благодаря за името, Кейт — каза той. — Не успях да свърша много, но се радвам, че си го отчела.
Тя изсумтя. Но после омекна.
— Ти свърши добра работа, Джо. Сега, да спрем с потупването по гърба и да разберем какво всъщност се е случило с Алис.
Когато му се обади, детектив Синклер не й се зарадва.
— Госпожа Ървинг ли ви се обади вчера, госпожице Уотърс? — попита той. — Статията ви се яви предварително, защото аз току-що получих официалния доклад.
— Аз й се обадих, детектив Синклер. С нея бяхме подготвили интервюто и аз й звъннах, защото знаех, че резултатите трябваше да излязат вчера.
— Вие ли я накарахте да ми се обади?
— Детективе, наистина ли мислите, че жена, която е чакала четиресет години, има нужда от подкана? Анжела беше отчаяна. Искаше да знае.
— Разбирам. Просто не бях подготвен, както и пресслужбата.
Устните на Кейт се повдигнаха, но тя сдържа смеха си. Страхуваше се той да не го чуе в гласа й.