— Това е забележителен случай, детектив Синклер, но ми се ще да знам — започна тя, премествайки разговора далече от опасната зона, — какво следва. Ще започнете ли разследване за убийство?
— Не е задължително. Все още не знаем как е умряло детето. И може никога да не узнаем. Нямаме почти нищо, само оскъдните материали от мястото, където са намерени останките. След няколко дни ще знаем повече.
— Значи още не сте наясно кога е било заровено там?
— Още не, но разследването тече.
— Добре. И кога ще говорите с госпожа Ървинг?
Тя знаеше, че той вече бе ходил у семейство Ървинг, но искаше да му внуши, че не друг, а той дърпа конците.
— Видях се с нея и с господин Ървинг тази сутрин. Те ни помагат в разследването.
— Открихте ли някаква връзка с Югоизточен Лондон?
— Засега не виждаме такава. Но продължаваме да търсим. Било е отдавна, а паметта на хората, живели през седемдесетте, не е каквато е била.
— На мен ли го казвате? — засмя се Кейт. — Едва си спомням какво съм правила вчера, а какво остава за деветстотин и седемдесета.
— Не го вярвам, Кейт — каза той и тя веднага си отбеляза факта, че вече са на малки имена.
— Е, ще ви оставям. Знам, че сте зает, затова ви благодаря, че ми отделихте няколко минути. Ако мога да помогна с нещо — насреща съм. Например, ако искате да направите публично изявление.
— Благодаря — отвърна той. — Планирам пресконференция по случая, но ще ви се обадя допълнително за точния момент.
— Чудесно — откликна тя. — Има ли директна линия, с която мога да се свържа с вас, ако чуя нещо в редакцията? Хората често предпочитат да говорят първо с нас.
Той й даде телефонния си номер и я помоли да му вика Анди.
— Скоро ще се чуем, Анди. Хиляди благодарности — каза тя.
Щом приключи разговора, Кейт веднага се обърна към Джо.
— Още нямат нищо за нас. Да се залавяме за работа. Къде е онзи списък с имена от Хауард стрийт? Полицията трябваше да ги е разпитала досега. Да не забравяме и Мариан Лейдлоу. Къде е тя сега?
Четирийсет и първа глава
11 април 2012 г., сряда
В „Кралския дъб“ празнуваха Деня на мармота, Доли Партън пееше, гласът й се сипеше от високоговорителите като дъжд върху главите на клиентите. Погледите на Кейт и Джо се сблъскаха със същите гърбове на бара, които помнеха от миналия ден. Когато Кейт влезе, работниците й кимнаха безмълвно и тя осъзна, че са я приели за редовен посетител. Искаше да говори отново с бармана, но трябваше да изчака, докато нещата около него се успокоят и поръчките намалеят. Той я забеляза и се провикна над главите на клиентите си:
— От същото ли, Кейт?
Тя се засмя и извика високо поръчката си.
— Може ли да разменим няколко думи? — попита тя, когато той остави чашите им на плота.
— Разбира се. Но моята госпожа още не си е дошла. С нея трябва да говорите. Тя знае всичко.
Двамата седнаха на същата маса, Джо започна да рови в телефона си, а тя се загледа в лицата наоколо. Обичаше да забелязва дребни детайли — лекьосани панталони, които говореха за немарливост, смели забележки, издаващи тийнейджърска напереност, прикриване на треперещи ръце, празни очи, черна тупирана коса на жена, останала в младостта си.
— Кейт — прекъсна неочаквано мислите й Джо.
— Да? — насочи вниманието си към него тя.
— Госпожица Уолкър. Все още не сме говорили с нея.
— Да. Хайде да я намерим — каза тя и остави наполовина изпитата си чаша на масата. — Питам се, дали полицията е говорила вече с нея.
Полицията беше говорила с госпожица Уолкър и когато им отвори вратата, тя преливаше от вълнение.
— Дойдоха двама полицаи. Казаха ми, че са открили Алис Ървинг. Не мога да повярвам. Малкото момиче е било заровено на Хауард стрийт през всичките тези години.
— Спомняте ли си случая, госпожице Уолкър?
— О, да. Полицаите ми припомниха някои подробности, но основното го помнех.
— Как според вас Алис е завършила живота си тук?
— Нямам представа — отвърна дамата. — Пълна мистерия. И полицаят ми каза така.
Джо й връчи телефона си.
— Ето списъка на хората, живели тук през шейсетте и седемдесетте години, госпожице Уолкър. Едно от семействата се нарича Уолкър. Ваши роднини ли са? — попита той и посочи името в списъка си.