Решението не беше лесно, но на нея й трябваше ново начало. Чарли си бе тръгнал и тя имаше нужда от помощ. Нямаше как да работи и да гледа Ема. А не искаше да я оставя при други хора. Трябваше й подкрепа.
Родителите й знаеха, че е родила, но предпочетоха да останат настрана, демонстрирайки недоволството от избора на дъщеря си с подобаващо мълчание. Но тя реши да се върне при тях. Не вярваше да устоят на своето първо внуче.
Когато се появи на вратата им с куфар и бебе на ръце, двамата я посрещнаха с по-скоро тъжна, отколкото ядовита бърза целувка по бузата и серия неодобрителни въздишки. Майка й мърмори цяла сутрин, но Джуд се направи, че не забелязва.
Обядът беше отвратителен. Имаше месо — голямо парче кърваво говеждо — и майка й сви рамене, когато дъщеря й, която беше вегетарианка, си сипа само малко карфиол.
— Не знаехме, че ще си дойдеш — оправда се тя.
Напрегнатото мълчание продължаваше. Джуд се опита да го запълни с приказки за бебето, за работата си, за градината и колко прекрасно изглежда дворът им.
— И къде е бащата? — попита майка й, докато й подаваше печен картоф.
— Тръгна си, мамо — каза Джуд и задържа усмивката на лицето си.
— Ясно. И колко време ще стоиш?
— Не знам — отвърна тя.
— Детето се нуждае от стабилност, а няма да я получи, ако избягаш отново.
— Диърдри — обади се баща й с предупредителна нотка в гласа. — Сега не е времето да водим този разговор.
Джуд му се усмихна с благодарност.
— А кога ще му дойде времето? Не се е свързвала с нас от месеци, забременяла е и захвърлила прекрасна кариера, после си идва, а ние трябва да се преструваме, че не се е случило нищо. За бога, Джудит! Нямаш представа колко тревоги ни причини. Не съм спала от месеци.
Джуд разполови картофа с вилицата си.
— Не исках да ви причинявам тревоги, мамо. Сгреших. Толкова за мен. Сега трябва да мислим за бебето. Може ли и малко моркови?
И научена на вежливост дори и по средата на свадата, майка й с посивяло лице й подаде купата.
Четирийсет и пета глава
12 април 2012 г., четвъртък
Тя се обади на детектив Синклер рано сутринта, нетърпелива да чуе последните новини около разследването преди конференцията на новинарския екип. Надяваше се той да има нещо за нея. След колебливото запознанство двамата с детектива започнаха да се разбират отлично и заслугата за това беше нейна. Тази история можеше да продължи дълго и тя искаше да го има на своя страна, каквото и да й костваше.
Затова се държеше прилично и не нарушаваше линията на официалните взаимоотношения. Засега всичко вървеше като по мед и масло — детективът беше много доволен от отзвука на статията в „Поуст“. Бяха се обадили десетки хора — майки, родили по времето, когато Анжела е била в болницата, сестрите, които се бяха грижили за нея, дори един от полицаите, участвали в някогашното разследване. Той намери време да поговори с всеки от тях.
Междувременно Кейт разбра от разговорите им, че той има деца на възрастта на нейните собствени и че е фен на „Шпорите“.
— Здравей, Анди — каза весело, когато той отговори. — Извинявай, че те търся толкова рано. Как си?
— Бил съм и по-добре, Кейт — отговори уморено той.
— Съжалявам. Тежка нощ?
— Не, не е това.
Той се поколеба и тя остави тишината да го подкани да продължи.
— Виж, изскочи нещо по случая Алис Ървинг. Яви се проблем. Може ли да говорим неофициално?
— Разбира се — каза тя и застана нащрек. — Та, казваш проблем. Какъв проблем, Анди? Нещо с ДНК тестовете?
— Не, съвпадението си е съвпадение. Но има огромно разминаване във времето.
Кейт извади бележника си. Макар да беше неофициално, искаше да запише всичко за по-късно. В случай че нещата се променят.
— Казвай — подкани го тя.
— Както знаем, Алис е отвлечена на 20 март 1970 година — каза Синклер.
— Да…
— Но е погребана на Хауард стрийт чак към осемдесетте. Невероятно, нали!
— Какво? Защо? Откъде знаеш? — засипа го с въпроси тя.
— От криминологията казват, че тялото е било увито във вестник от осемдесетте… свързано е с мастилото, в момента подробностите не са пред мен. Вече търсим историята на това място. Трябваше да го проуча по-рано, но ДНК експертизата ме заслепи. До края на седемдесетте към къщите е имало малки бетонирани дворове, а не градини. Опирали са в сградата на младежката организация „Бойс бригейд“ и някои магазини. Сградите са били разрушени през 1979-а, когато къщите били купени от инвеститор и той разширил квадратурата на градините. Тялото не може да е заровено там преди този момент.