Кейт преглътна с мъка.
— Петер, момчето, което намерило тялото, каза, че в градината имало бетонни основи — припомни си тя. — Тъкмо ги копаели. Скелетът бил под една бетонна кашпа.
— Така ли? Трябва да поговоря с него още веднъж — каза детектив Синклер и си записа в бележника.
— Какво означава всичко това, Анди? — попита тихо тя. Въпрос за един милион.
— Според мен тялото на Алис трябва да е пазено десет години на друго място.
— Господи! Цялата история доби зловещ оттенък — каза Кейт и си помисли: „Кой друг знае за това?“.
— Наистина — каза Синклер и сякаш прочел мислите й, добави: — Засега никой извън екипа не знае за това, Кейт. Не съм казал дори на Анжела. Искам да съм абсолютно сигурен, че всичко е точно.
— Ще ми се да пиша за това, Анди.
— Сигурен съм. Изчакай до утре, Кейт. После можеш да пишеш колкото си искаш. Имам нужда от помощ за уточняване на времето.
— Разбира се. Ще направим всичко възможно да помогнем.
Умът й вече препускаше. „Кой е живеел на Хауард стрийт десет години по-рано? Къде човек може да крие един труп десет години?“
— Благодаря, че сподели с мен, Анди. Ще изчакам, докато си готов с информацията. Ще се чуем по-късно, нали? — каза тя.
— Добре.
Тя се обади веднага на Боб Спаркс.
— Кейт — чу го да казва, — шофирам, затова ще те сложа на високоговорител.
— Добре. Сам ли си?
— Да. Защо? Какво става?
Тя му разказа всичко, научено от детектив Синклер, и той я помоли да затвори, докато обмисли нещата.
— Тялото може да е крито навсякъде из страната — каза той, когато я набра след малко. — Това хвърля разследването отново в задънена улица. Може да е човек, живял там до този момент, но преди преместването му се е наложило да скрие тялото. Но може да е и някой, който го е донесъл със себе си.
— Или работник, разчиствал останките от съборената сграда на „Бойс бригейд“ — добави Кейт.
— Има десетки възможности. Горкият Анди Синклер. Анжела знае ли?
— Не още. Радвам се, че няма да съм аз тази, която ще й съобщи.
— Няма да съм и аз — каза Спаркс. — Дочуване, Кейт, ще държим връзка.
И затвори.
Джо пристигна тъкмо когато тя затваряше.
— Подранила си, Кейт — каза той. — Пропуснах ли нещо?
— Със сигурност. Сядай — каза тихо тя. — Със случая Алис ударихме на камък.
— Какво? — запъна се той и приближи стола си, за да могат да се чуват, без да викат. — Какво стана?
— Трябва да насочим усилията си към осемдесетте години, Джо. Алис е заровена на Хауард стрийт през осемдесетте, а не през седемдесетте. Но засега никой друг не бива да знае. Анди Синклер ми го каза тази сутрин, но информацията все още е неофициална.
Джо залюля стола си напред-назад.
— Но тя не е убита през осемдесетте.
— Не е, иначе щяхме да открием труп на десетгодишно дете, нали?
— Точно така — каза Джо. — Просто си мисля на глас. И къде е било тялото през тези десет години?
— И аз това питам — отвърна Кейт. — И кой я е заровил на Хауард стрийт. Да се концентрираме върху това.
— Не може да е Мариан Лейдлоу — каза Джо. — Вчера прегледах досието й и разбрах, че е починала през 1977 година.
— Толкова млада! Колко неприятно — сви устни Кейт. — Добре, това беше някакво предположение. А и Лен Ригби каза, че тя имала алиби. Макар че щеше да стане велик материал, ако след толкова години беше признала, че е откраднала Алис. Добре. Има ли някой останал жив?
— Барбара — каза Джо. — Тя е живяла в една от къщите по онова време.
Четирийсет и шеста глава
12 април 2012 г., четвъртък
Когато пристигнаха, апартаментът на госпожица Уолкър се оказа празен, но на вратата беше прикачена бележка, която оповестяваше, че е на пазар и „ще се върна към три след обяд“.
— Боже! Оставаше да добави „Обслужете се сами“ — каза Кейт, дръпна бележката и я скри в джоба си.