Междувременно започна да вали и тя поведе Джо към кръчмата.
— Ще се върнем след двайсет минути — каза тя.
Когато ги видя, Греъм, собственикът, се засмя.
— Не можете да се разделите с нас, нали? — каза той, после се обърна назад и извика: — Тони, онези от вестника са тук.
— Тони да не е името на жена ти? — попита Кейт.
— Да, аз съм — каза съпругата му и излезе от някаква стая отзад. — Греъм казва, че си репортер — каза приглушено тя, сякаш споделяше срамна тайна.
Кейт зачака поредната подигравка. Нещата се бяха променили драстично от времето, когато хората мислеха, че да си репортер е велика работа. Сега журналистите бяха ниско долу в класацията, някъде между данъчните инспектори и катаджиите.
Напоследък всички недоволстваха от пресата и методите й на работа. Но методите бяха в ръцете на технологиите. Когато Кейт започваше работа, нейният вече бивш шеф й бе показал как да блокира домашен телефон, за да не може друг репортер да го ползва (сваляш шайбата и готово), а веднъж й бе наредил да си сложи скрита камера в болнично отделение, за да снима известен пациент.
Тя не бе направила снимки на човека на болнично легло. Страхуваше се от шефа си достатъчно — алкохолик, чието настроение за деня зависеше от начина, по който се бе отворила вратата на офиса сутринта — за да прави каквото й каже, но не и това. Направи снимка на палтото си, а на него каза, че апаратът се е повредил.
Но сравнен с новите задници, старият й шеф приличаше на герой от комедиен сериал. Сега бърникането из телефоните на известните, из банковите им сметки и здравни картони се бе превърнало в задължителен елемент на много нюзруми и колегите й говореха за това, без дори да се прикриват.
Наистина, правеха го само някои нюзруми. Но за хората нямаше значение кои точно и колко от вестниците. Всички бяха виновни пред читателите и всички имаха за какво да си помислят.
Вестникът на Кейт бе успял да се размине с дело за хакване на компютър и заплащане на информация, получена от държавни служители. „Може да се случи пак“, бе казал Тери една вечер, потънал в отчаяние. „Недей така“, беше възразила Кейт, „аз например не бих хакнала никого. Няма да знам какво да правя“. Но тя знаеше, че това не променя общественото мнение, а именно че всички журналисти са отрепки. „Да, но царете на отрепките“, се перчеше Мик, фотографът.
Жената на собственика мълчеше и я гледаше в очакване.
— М-да… Аз съм Кейт Уотърс, репортер на „Дейли Поуст“.
— Не приличаш на репортер — каза жената.
Кейт не знаеше какво да каже. Запита се как ли трябва да изглежда един репортер според тази жена. Вероятно ги виждаше като мъже с мръсни ризи, които се ровят в боклука на хората. Тя сдържа въздишката си.
— Ние сме различни и отвън, и отвътре — каза помирително и се засмя.
Жената също се засмя и завъртя показалец към себе си.
— Аз съм Тони. Разбрах, че разпитвате за бебето в градината. Невероятно е…
Кейт кимна.
— Невероятно — повтори тя като ехо. — Съпругът ти ни каза, че си израснала на улицата и може би помниш някои от хората, които са живели тук през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век — каза тя и отдръпна стола си, за да направи място на Тони да седне.
— Да. Мама и татко държаха тук ресторантче, а преди това са живели години наред на номер петдесет и седем.
— Моминското ти име Бейкър ли е? — попита Кейт.
— Точно така. Откъде знаете? — учуди се Тони.
— Прегледах електоралния списък от онова време — обясни й Кейт. — И те ли са продали къщата си на господин Соумс?
Тони извъртя очи.
— Местният женкар. Беше противно същество. И все се закачаше с момичетата. Аз стоях настрана от него.
Кейт написа „Да намеря Соумс“ и го подчерта.
— Какво ще ми кажеш за момичетата на Хауард стрийт през осемдесетте?
— Мислех, че бебето е откраднато през седемдесетте — каза Тони.
— Полицията разширява обсега на времето — каза бързо Кейт. Едва не се изпусна. Ако споменеше нещо, преди Синклер да го обяви официално, той щеше да й се ядоса.
— Разбирам. Ами, да видим… Бяхме голяма банда. Всички дойдоха на купона по случай шестнайсетия ми рожден ден. Това беше през осемдесет и пета. Беше прекрасно парти. Направихме го в една дискотека надолу по улицата, в новата сграда на „Бойс бригейд“. Боже, не мога да повярвам, че оттогава са минали близо трийсет години!