— Социалният отдел? Боже, ще затъне в море от дрога и сексуални проблеми — казвам, усещайки сладък вкус в устата си, като си представям как Дерек, най-надутото копеле на земята, се опитва да наложи употребата на кондоми за всички студенти.
При споменаването на думата „секс“ тя замръзва за момент. Аз прикривам успешно радостта си от малката победа.
— Това е страхотно, Линда — казвам бързо. — Ох, млякото изкипя.
Сядаме в кухнята и аз слушам брътвежите й за „какво ново във факултета“. Знам, че накрая ще стигне до темата за „малките проблеми“ на Пол, но не искам да й помагам в това. Продължавам по допирателната — световните новини, закъсненията на влаковете, цената на кафето — с надеждата да се изтощи. Но тя очевидно е неизтощима.
— Е, Пол оправи ли се с декана? — пита накрая, произвеждайки най-милата усмивка на света.
— О, разбира се. Цялата работа е буря в чаша вода — отвръщам аз.
— Нима? Чух, че доктор Бийчъм ще отнесе въпроса до следващото ниво.
— Каква глупост. Доктор Бийчъм иска да закрие най-добре посещавания курс на Пол, за да отвори място за свой. Честно казано, голям задник.
Очите на Линда се разширяват при думата „задник“. Естествено, тя не вижда шефа по този начин.
— Понякога човек трябва да прави компромиси. Може курсът на Пол да е изчерпал своето предназначение.
— Сигурна съм, че не е така, Линда. Искаш ли джинджифилови бисквити?
Омиротворена, тя започва да дъвче. Минаваме на темата за дъщеря й, Джой — „Тя е най-голямата ни гордост и радост“ — и децата на Джой. Виж, те не са гордост и радост, явно са непослушни. Забелязвам, че Линда не ги нарича „внуци“, докато изброява белите и недостатъците им. Те са „прекалено независими“, което в нейния затворен свят е непростим грях.
— Онзи ден Джоузи ми каза да си гледам работата — казва тя, все още кипяща от гняв. — Деветгодишно хлапе и вече казва на баба си да си гледа работата.
„Само така, Джоузи“ казвам наум, а на глас:
— Горкичката.
Грешен ход.
— Ти разбира се нямаш такива проблеми, понеже нямаш деца — казва тя.
Преглъщам и не отговарям, защото нямам вяра на себе си. Поглеждам часовника си и измърморвам:
— Съжалявам, Линда. Много ми беше приятно да си побъбрим, но сроковете ме притискат и трябва да се хващам за работа.
— Е, така е с работещите жени — казва учтиво тя. Изглежда разочарована, но се усмихва със своята голяма бяла усмивка и слага ръце на раменете ми да ме целуне за довиждане. После се отдръпва и казва малко прекалено загрижено. — Трябва да се наспиш, Ема.
Запращам нея и изкуствената й загриженост на майната им и казвам, докато я изпращам до вратата:
— Поздрави новия заместник-директор по социалните въпроси от нас. — И добавям: — Приятен ден.
„Спри веднага“, си казвам, „Звучиш като продавачка, която се прави, че й пука какво ще си купиш“.
Качвам се в кабинета и сядам с бебето от вестника в главата си, в скута си и на врата.
Пета глава
21 март 2012 г., сряда
Хауър стрийт беше в края на Улуич и там нещата не изглеждаха добре. Дочуваше се трясък от тежки машини, които разрушаваха къщите наоколо и в нетърпението си да преобразят тази част на Лондон вдигаха облаци от прах и дим.
Успяла най-после да се измъкне от офиса, Кейт застана в единия край на улицата и насочи вниманието си към сградите, които все още изглеждаха обитаеми. По нейна преценка бяха останали две, най-много три такива. От местния безплатен информационен бюлетин беше разбрала, че след дълга битка домовете най-после бяха насилствено изкупени. Работата по разрушаването им бе започнала и улицата приличаше на снимка от район, където се водеха военни действия. Кейт си каза, че е късметлийка, понеже собственият й район в източната част на града все още някак си убягваше от вниманието на плановиците, твърдо решени да превърнат столицата в серия от селца, и засега оставаше непокътнат.
Двамата със Стив купиха къщата си в Хакни в началото на деветдесетте и бяха първите новодошли на улицата. Вечерта след преместването им съседката отляво, Бет, им донесе пържен черен дроб в чиния на цветя, каквато имаше бабата на Кейт. Бет се бе завъртяла и бе разгледала всичко в дома им — от цвета на съдовете, който беше в тон с покривката, до магнитите по хладилника — и бе задала купища въпроси, но някак си не се сближиха и когато се срещаха, рядко си разменяха повече от „Здравей, как си?“.