— Значи утре всичко ще излезе във вестниците? — попита Патрик. — Предполагам, че медиите ще дойдат тук?
— Не знам, Пади — каза Анжела. — Надявам се да не дойдат, но ако стане така, не е необходимо да говорите с тях. Просто им кажете да се свържат с полицията.
— Ох, мамо, ще бъде ужасно за теб — каза Луиз. — Искаш ли да дойда и аз?
— Всичко ще бъде наред, скъпа — каза твърдо Ник. — Справяхме се със загубата на Алис толкова години. Ще се справим и сега.
Но оттогава започна да се връща за обяд, преструваше се, че е забравил нещо или че просто е имал път насам. И тя го обичаше за това.
Служителката на полицията, която отговаряше за връзката със семейството — миловидна жена на име Уенди Търнър — им звънеше всяка сутрин с новини за развитието на следствието или за още няколко въпроса, и Ник си отдъхна, когато я видя на вратата.
— Здравей, Уенди, как си? — чу го да казва Анжела и върна супата му отново в тенджерата. — Анди, не очаквах да те видя с нея. Анжи е в кухнята.
Детектив Синклер влезе пръв и Анжела мълчаливо придърпа един стол и за него. Уенди Търнър се облегна на плота.
— Извинявайте, че се появяваме без предупреждение — каза делово Синклер, — но исках лично да ви уведомя за хода на следствието.
Анжела седна срещу него, Ник застана зад нея и сложи ръце на раменете й.
— Какво става? — попита почти без глас тя.
— Установихме, че тялото на Алис е заровено на Хауард стрийт през осемдесетте години. Проследихме историята на мястото. Криминалистите анализираха останките около гробчето и са убедени, че бебето е оставено там поне с десет години по-късно.
Анжела отвори уста, но Ник я спря.
— Нека довършат, скъпа.
— Знам, че за вас това е ужасен стрес, но правим всичко възможно, за да разберем какво се е случило с Алис. Искам да сте напълно убедени в това.
Ник заговори пръв:
— Благодаря ви за усилията. То ще помогне ли да откриете похитителя на Алис?
— Може би — отвърна уклончиво детективът. — Ще проследим всеки, който се е заселил на това място през осемдесетте години. Това е най-малко десет години по-близко до днешния ден и се надяваме спомените на хората да са по-ясни.
— Кой би заровил труп след десет години? — попита Анжела.
— Не знаем — отвърна детектив Синклер. — Засега.
Четирийсет и осма глава
13 април 2012 г., петък
Кейт публикува новата статия за Алис в 9:07. Беше я написала още вчера — веднага след като приключи разговора си с детектив Синклер — но изчака до днес, за да цитира Анжела, на която се обади рано сутринта: „Не знаем какво да очакваме. Но се радваме, че се намери“, беше казала тя. Последните изречения добави след обаждането на Синклер в 8:40, който й бе обещал, че ще я държи в течение.
— Внимавай със заглавието, Тери — каза тя, докато препрочиташе статията, застанала над рамото му. — Нека да не е много страховито. Мисли за родителите…
Тери, който бе написал бързо „От гроба на новородено изскача зомби“, се засмя на физиономията й и го изтри.
— Шегувам се, Кейт. Какво ще кажеш за „Алис е заровена десет години след отвличането“?
Кейт кимна, но не се успокои. Подозираше, че когато се отдалечи, той ще добави „Шокиращо разкритие на разследващите органи“ или нещо подобно, затова остана да следи, докато той шареше из текста.
— Добре. Заглавието е във Фейсбук с прибавен линк към нашия уебсайт. Хубава история, Кейт. И ексклузивна, поне за следващите трийсет секунди. Но какво е ставало там, за бога? Държали са трупа в кутия за обувки? Или във фризера? И защо са решили да го заровят след толкова години?
— И аз това се питам. Анди Синклер казва, че няма достатъчно материал, за да може да се каже дали трупът е бил мумифициран и държан над земята, или е заровен и разкопан, за да бъде преместен на Хауард стрийт. Засега го карат на предположения. Насочват усилията си към хората, преместили се в района в началото на осемдесетте.
— Ясно. Да разбирам ли, че и ти си се насочила натам? — попита Тери.