Той й каза, че албумът и кутията със снимки са върху гардероба и тя взе стола, за да ги достигне.
Завесите в спалнята все още бяха спуснати. Тя ги вдигна и помещението се изпълни със светлина. Бледото слънце проникна през прашните прозорци и разкри мизерна картина като от романите на Дикенс. Чаршафите на леглото бяха сиви и на петна, а под леглото имаше нещо, което й заприлича на нощно гърне. Докато се качваше на стола и оглеждаше тъмното място над гардероба, тя се опита да не поема въздух през носа. Изведнъж чу гласа на Ал съвсем близо до себе си.
— Намери ли ги? Оттук имам чудесна гледка.
Кейт погледна надолу и изруга наум факта, че бе решила днес да облече пола. Той седеше на прага и оглеждаше жадно краката й. „По дяволите! Този човек трябва да е съвсем отчаян, за да се захласва по едни петдесет и пет годишни колене“, помисли си тя.
— Мисля, че трябва да са тези — измърмори бързо.
— Чакай да ти помогна — каза той и тръгна към нея, но Кейт слезе елегантно от стола, оставяйки го между себе си и домакина.
— Няма нужда. Справих се и сама — каза тя. — Ето, вземи тези, а аз ще донеса останалите. Нека да ги разгледаме в другата стая. Там е по-светло.
Видимо разочарован, Ал Соумс се обърна и се затътри обратно към фотьойла си.
Кейт побърза да се качи отново на стола и да види дали не е пропуснала нещо. Ръката й опря в някаква хартия и тя я дръпна към себе си. Беше стар пощенски плик, тикнат между гардероба и стената. Покрит с прах, пликът не беше запечатан, отпред някой бе написал небрежно „партита“. Тя погледна вътре и откри купчина снимки.
— Какво правиш там? — провикна се Ал от хола.
— Нищо. Идвам. Просто изтупвам праха от дрехите си — отвърна тя.
В момента, когато се появи в стаята при него, Джо звънна на вратата и двамата подскочиха в синхрон. Кейт пъхна плика в чантата си и му отвори, после се спусна да му помага да разопаковат храната.
— Хайде да разположим снимките върху масата, за да можеш да ги виждаш всичките — каза на Соумс, когато свършиха.
Тя изчисти плота, сваляйки на купчини всички джунджурии от него, и подреди снимките като карти таро.
— Ето ни — възкликна Соумс. Застанал до лакътя й, той сочеше към снимка, на която беше с още един мъж и две момичета. Мъжете се смееха в обектива. Момичетата — не.
— Бяхме големи донжуани — захихика той. — Карахме ги по списък. Всичко под ножа.
— Кой е другият мъж? — попита Джо.
— Приятел от хубавите дни. Живееше на Хауард стрийт. Добрият стар Уил. Но после му изгубих дирите. Ау, виж тази…
Снимките се трупаха една след друга, модата се сменяше, косите ставаха по-дълги, после къси, минаваха десетилетия.
Кейт се взираше във всяка снимка, във всяко лице, което според нея можеше да е от полза.
— Наемател? — питаше и ако Ал кимнеше в съгласие, слагаше снимката в отделна купчина. Той беше добър с имената, но за другите подробности обеща да вземе счетоводните книги от бившия си счетоводител.
— Това ще е чудесно — насърчи го тя. — Междувременно, мога ли да взема няколко снимки от тези?
— Разбира се, ако това ще помогне — отвърна той.
Кейт разбра, че с малко ласкателство може да върти този мъж на малкия си пръст. Събра отделените снимки, извади плика от чантата си и ги мушна вътре.
— Така ще трябва да дойдеш пак, за да ми ги върнеш — изкиска се той.
Джо улови погледа на Кейт и вдигна вежди в знак на съчувствие.
— И кога продадохте апартаментите, господин Соумс? — попита той, поемайки щафетата.
Соумс спря да се смее и се замисли.
— Трябва да има петнайсет, дори двайсет години.
— Отдавна е било.
— Да, продадох в лошо време и предприемачът ме измами. Напълни се с пари. И както виждате… — Той огледа стаята. Очите на Джо последваха неговите. — Останалото взе съпругата.
Джо кимна, въздъхна и се наведе към Соумс, за да му покаже, че цялото му внимание е за него.
— След това се превърнах в ПНГ — каза Соумс, но когато видя неразбиращия поглед на Джо, поясни: — Персона нон грата. Вече не бях добре дошъл. Поканите за партита секнаха, времето започна бавно да се изнизва… — Той се усмихна към Джо. — Обичах тези партита, човече. И момичетата винаги бяха навити.
— Сигурно са били славни времена — отвърна на усмивката му Джо.
„Момчешки залъгалки“, помисли си Кейт.
— Наистина беше велико. Момичета, накъдето се обърнеш. — Той се наведе по-близо до Джо, за да не може Кейт да го чуе. — Ако не ставаше със сладки приказки, винаги имахме подръка нашите малки помощници — засмя се той. Груб, мръснишки смях.