Не знам какво да мисля. Всичко е погрешно. Възприемам всичко по грешен начин.
Пол влиза ненадейно в кухнята и аз подскачам. Забравила съм, че си е вкъщи, и се изплашвам, когато се появява внезапно.
— Какво става? — пита той.
— Просто чух нещо по новините. Минават ми глупави мисли, това е — казвам в опит да успокоя положението, но говоря прекалено високо и той забелязва.
— Какво казаха по новините? — пита той.
Искам да излъжа. Но не мога. Не мога да намеря думи в главата си.
— Говорят за едно бебе — казвам накрая. — Версията им е невярна. Правят ужасна грешка.
— Ела, ела седни. Отново се разстройваш за нищо — казва той, хваща ме за ръката и ме води да седна на масата до него. — Кажи ми защо се тревожиш толкова за това бебе.
Поглеждам го в очите и казвам:
— Мисля, че това е моето бебе.
И виждам как лицето му се сгърчва.
— Ти нямаш бебе, Ем — казва тихо. — Помниш ли? Решихме, че няма да имаме бебе. Защото ти не беше готова.
Махам с ръка да прогоня думите му.
— Не твоето бебе, Пол. Моето.
— Защо го казваш, Ем? Никога не си споменавала за бебе — казва той и търси истината в очите ми. Виждам, че го плаша. Разбирам колко налудничаво звучи всичко.
— Не исках да знаеш за него. Никой не знае — прошепвам аз.
— Дори и Джуд? — пита Пол.
— И тя не знае — казвам и виждам недоверие в погледа му.
— Виж, днес не си много добре. Ще донеса лекарствата.
Петдесет и първа глава
13 април 2012 г., петък
Тя вдигна телефона. В началото не разпозна гласа и за един прекрасен момент си помисли, че е Уил. Но беше Пол. Пол на Ема.
„Какво иска пък сега“, си каза ядосано.
— Здравей, Джуд — поздрави той.
„Добре поне че не каза «Джудит».“
— Здравей, Пол. Каква изненада.
— Виж, извинявай, че ти звъня изневиделица, но се тревожа за Ема.
Джуд седна и стисна слушалката с две ръце.
— Какво е станало?
Пол се поколеба за момент в търсене на правилния подход.
— Ем се тревожи много във връзка с откриването на скелет на някакво бебе на Улуич — каза той.
— Онова на Хауард стрийт ли? — попита тя. — Да, тя ми спомена. Това е улицата, на която живеехме.
— Да, знам — каза Пол и млъкна отново.
— Явно се опитваш да ми кажеш нещо. Хайде, стреляй — каза Джуд. Не искаше да бъде толкова рязка, но той я изнервяше с това дълго зловещо мълчание.
— Извинявай… ами… Ема казва, че бебето е нейно.
Джуд извика от удивление.
— Нейно ли? Какви глупости само! Нали казаха, че името му е Алис Ървинг?
— Да, но полицията има нова информация. Казват, че е заровено през осемдесетте години и това доведе Ем до паника.
Джуд застина. Но само за момент.
— Така ли? Не бях чула за това. И въпреки това няма смисъл. Виж, Пол, ти не я познаваш толкова добре, колкото аз. Връзката на дъщеря ми с истината винаги е била нестабилна.
— Мислиш, че си го е измислила?
— То е очевидно. Ако трябва да сме честни, като млада си измисляше непрекъснато разни неща. Глупави лъжи за баща си и за моя приятел. Няма нужда сега да се връщаме към това, но май наистина е разстроена, защото когато дойде на обяд миналата седмица, двете говорихме за едно време — за лошото време в нашия случай.
— Не ми е споменавала за това — каза Пол.
— Не? Ами вероятно не е искала да знаеш какво кошмарно дете беше като тийнейджър. Нали знаеш, че накрая я помолихме да си тръгне?
От другата страна на линията отговориха с мълчание.
— Пол? — попита Джуд.
— Да, тук съм. Горката Ема. Не съм знаел за това. Тя никога не говори за детството си. Но ти каза „ние“. Мислех, че с Ема сте живели сами. Тя ми е казвала, че не знае кой е баща й. Кой друг е живял с вас?