— Моят приятел, Уил. Ема сигурно ти е споменавала за него.
— Не мисля — отвърна Пол.
— Колко странно! Но при всички случаи не беше „горката Ема“. Ние бяхме горките. Нямаш представа какво беше — каза Джуд, готова за защита. — Защо не накараш Ема да ми звънне? — продължи тя. — Ще ми се да си поговоря с нея за тези неща. Може би ще успея да я успокоя.
— Ще й предложа, Джуд. Дочуване.
Тя отиде до камината и взе снимката на Ема от рафта. Когато я направиха, дъщеря й беше на две, облечена в малка шотландска поличка, която майка й донесе от една почивка в Шотландия, и се усмихваше широко в камерата. „Това малко личице.“
Когато навремето бе мечтала за бебе, Джуд никога не бе стигала по-далече от периода на люлката, не осъзнаваше факта, че едно бебе би означавало намеса на друг човек в живота й. Беше се виждала като Мадоната с младенеца, до момента, когато природата изтръгна Ема от ръцете й и я превърна в самостоятелна личност.
Много неща трябваше да й подскажат какво се задава — късият, но ужасен период на ежедневни скандали, докато живееха още с родителите й, последван от непрестанните въпроси на плашещо умната петгодишна Ема, докато й разкриваше света на книгите. Джуд си мислеше, че познава добре дъщеря си, но острата промяна в детето й, когато то навърши тринайсет, беше смайваща. Ема разцъфна кажи-речи за няколко седмици, но заедно с това пусна и бодли. И то в най-неподходящия момент — началото на връзката й с Уил.
Уил беше нейна опора в онази мръсна работа с Даръл Мур. Тази идиотска любов на дъщеря й беше удар в гърба за Джуд. Ема беше само на тринайсет, още дете.
— Той на практика е педофил — каза тя на Уил, но той й забрани да подава жалба в съда, каза, че на Ема ще й дойде прекалено много. Винаги мислеше за Ема.
Освен това тя знаеше, че ако се обади в полицията, те щяха да започнат да задават въпроси. А веднъж започнат ли с въпросите…
Добре че разбра за това, преди Ема да успее да съсипе целия си живот, както и нейния.
„Уил беше дар от бога през онази осемдесет и четвърта“, помисли си тя. „Беше прекрасно време. Кратко, но хубаво. Ема наистина започна да излиза от черупката си.“
Тя си припомни грижите на Уил за нея и Ема. Той винаги беше насреща, разсмиваше ги, оправяше им настроението. И Джуд си позволи да си помисли, за втори път, че той е правилният човек, тяхното бъдеще. Ала изведнъж всичко се разпадна. Не се получи, неясно защо. Не, беше ясно. Заради Ема.
Връщането към онова безочливо плашещо поведение стана буквално за една нощ.
Ема се оттегли в стаята си, сложи на вратата надпис „Не влизай“ и престана да разговаря с тях, освен ако не беше принудена. Изгуби интерес към всичко — освен към храната. Джуд си спомни как трупваше храна в чинията, качваше я горе в стаята си и се тъпчеше, тъпчеше. И естествено, напълня. „Дебеланка“, така я наричаха по онова време. Но това надебеляване сякаш беше преднамерено. Саботираше себе си.
Оттеглянето й от общия живот беше почти пълно. Като Барбара. Барбара също стана мълчалива, не казваше какво не е наред. Уил заяви, че е депресиращо, и накара Джуд да й каже да си потърси друга квартира.
Но не можеха да постъпят така с едно четиринайсетгодишно момиче, нали? Трябваше да изчакат още осемнайсет месеца. През това време страхът на Джуд от промяната на дъщеря й се смени с гняв, защото според нея поведението й беше себично и цинично.
— Не заслужавам това — оплакваше се тя на Уил. — Имам право да съм щастлива.
Уил се бе съгласил, но й каза, че не бива да взима всичко толкова навътре.
— Това е част от израстването, Джуд — каза й той. — Тя те изпитва. Така правят момичетата на нейната възраст. Ще го израсте. Трябва да й дадем малко пространство.
И те започнаха да прекарват все по-малко време у дома, излизаха на театър или на вечеря, като оставяха проблема у дома. Месеците минаваха и понякога, когато нощем чуваше Ема да плаче, Джуд усещаше вина, но наежена като таралеж, дъщеря й не й позволи да я утеши и да й покаже любовта си. В един момент престана да се тъпче с храна — поне това — но продължаваше да я отблъсква със своето равнодушие, докато малко по малко любовта към дъщеря й избледня.
За разлика от Ема Уил беше винаги до нея, готов да й предложи рамо, на което да поплаче.
— Днес беше непоносима. Сигурно й е дошъл цикълът. Не й обръщай внимание, Джуд — казваше той и я хвърляше в леглото. И Джуд насочи енергията си към по-добрата част от своя живот — Уил.