Хари ме прегръща здраво, после ме избутва от себе си и ме оглежда внимателно.
— Божичко, Хари — изпъшквам аз. — Добре съм.
Но и двете знаем, че не съм добре. Хари се стоварва върху стола и оставя голямата си чанта на съседния.
— Да, да, добре си — казва тя. — Между другото, наистина изглеждаш отлично.
— Изглеждам ужасно. В момента трябва да съм на лекар — казвам и тя вдига вежди.
— А защо не си?
— Не ми се ходи — отвръщам и взимам ламинираното меню. — Но ако Пол се обади, трябва да го излъжа. Ох, не ме гледай така. Ти си правила и по-лоши неща.
Тя се засмива и издърпва менюто от ръцете ми.
— Всъщност трябваше да отида на лекар миналата седмица, но си го спестих, затова няма да задълбаваме — казва тя.
— Ти пък за какво? — питам я аз.
Хари извърта устни.
— Бучка на гърдата ми. Е, не е точно бучка.
— Идиотка! Веднага отивай! Назначи си нов час за преглед и иди.
— Добре де. Ще отида утре. Какво искаш за пиене?
Проследявам я с поглед, докато влиза в кафенето, за да поръча, и благодаря на Господ, че я има.
Хари беше тази, която ме накара да се замисля за живота си и да направя нещо. Нахлу в барчето, където работех, през лятото на деветдесет и четвърта и промени всичко. Тогава си изкарвах парите, като точех бира, размразявах овчарски пай и продавах минерална вода.
— Ема! — извика тя, когато ме видя, докато носех таблата с напитки за съседната маса. Толкова странно ми се видя да се срещнем отново. Бяха минали години, всичко вече беше далече зад гърба ми, може би затова Хари ми се стори хем позната, хем някак далечна, като известен човек, когото срещаш на улицата, и в първия момент не можеш да се сетиш откъде го познаваш.
Хари не приличаше на най-добрата ми приятелка, каквато я помнех от последната ни среща.
Новата Хари беше ослепителна, с шити по поръчка панталони и сако, с дълги лакирани нокти, изправена коса и скрити зад огромни слънчеви очила очи.
Предполагам, че аз също вече не изглеждах като най-добрата й приятелка. Бях израснала висока, с къса изрусена коса и слаба като клечка. На снимките от онова време приличам на хероиново зависима.
— Здравей, Ема — каза тя.
Може би тайно бях очаквала един ден тя да се появи отново в живота ми. Или просто се бях надявала. Замислех ли се за миналия си живот, винаги ми ставаше мъчно за нея. Понякога ме подсещаха най-дребни неща — песен по радиото, която и двете обичахме и често си припявахме, употребяван от нея израз — и замръзвах на място. Отново се чувствах тийнейджър. Само за миг. После се връщах при мазните полупразни чинии или при апарата за бира.
Беше трудно да си спомня колко близки бяхме, когато се видяхме отново. В първия момент се отдръпнах, сякаш беше заплаха за мен.
— Здравей, Хари — казах забързано, — сега не мога да спра. Имам много поръчки.
Тя вдигна очилата на челото си и се взря в мен.
— Няма проблем — каза. — Ще почакам.
По-късно, когато седнахме двете в парка — в същия парк — с кенчета сайдер и пликчета с чипс в ръце, като онова време, си казах, че може би тя е моят будилник.
Хари знаеше, че бях отишла да живея при баба и дядо, но тогава си тръгнах, без да се сбогувам с нея, и когато се срещнахме отново, тя все още беше бясна, дето я бях изоставила по този начин. Успокои се чак когато й обясних, че Уил и Джуд ме бяха изгонили. После й казах, че съм напуснала училище почти веднага, защото не исках да съм обвързана с нищо.
— Избрах свободата за сметка на дипломата и ипотеката — се бях изпъчила аз. — Исках да правя каквото ми се прави, и да отида където си поискам.
Хари ми хвърли един от нейните пронизващи погледи и ми каза:
— Тогава защо стоиш тук, вместо да покоряваш света?
Сайдерът и носталгията отслабиха защитните ми сили и аз се разплаках. Едрите сълзи започнаха да капят в плика с чипса. В онзи момент закопнях, физически закопнях да бъда отново себе си. Да бъда момичето, което Хари някога познаваше.
Тя ме прегърна и мълчаливо ме притисна до себе си.
— Защото съм нищожество — успях да кажа през сълзи.
— Не и за мен — каза тя и замълча в очакване.
Започнах да й разказвам как наистина се чувствах в онзи момент.
— Джуд все ми повтаряше, че мога да стана каквато си поискам — започнах хлипайки. — Но истината е, че съм никой.
Годините в кръчмата, обслужването на клиентите, смяната на леглата, чистенето на тоалетните, събирането на мръсните чаршафи, срещата с мръсни хора и местенето от работа в работа ме бяха изхабили.