— Не мога да се измъкна, Хари, това е проблемът. Понякога имам чувството, че се движа сред гъста мъгла. Не знам какво ме очаква утре. Страх ме е да направя крачка напред. Но можеше да е по-зле. Затова си повтарям непрекъснато: стой, където си. Така е най-безопасно.
— Какво е станало с теб, Ема? — попита тя.
— Имах бебе — отвърнах.
— Ох, Ем!
— Не можех да ти кажа. Не можех да кажа на никого. Направих нещо ужасно.
Тя отново замълча.
— Много съжалявам — каза след малко. — Но мисля, че в онзи момент си действала правилно.
Помня, че забележката й ме стресна. Как беше възможно направеното от мен да бъде правилно? Но после осъзнах, че според нея съм направила аборт и в първия миг бях готова да я поправя. Но мисълта, че така няма нужда да обяснявам нищо, ме спря.
— Какво искаш да правиш, когато пораснеш? — попита ме тя, когато се успокоих.
Сложих глава на рамото й и се размечтах.
— Искам да вляза в университет.
— Добре — кимна тя. — Ще ти трябва отлична диплома, но с твоя огромен мозък…
— Не съм сигурна колко от него е останало — казах и тя стисна ръката ми.
— Много — увери ме тя. — Е, как ще стане?
— Мислех си, че може да посещавам вечерно училище.
— Добър план.
— Да. Отново ще бъда ученичка — засмях се и за пръв път от много време се усетих отново лека и безгрижна.
Но сега в главата ми няма и грам безгрижие. Кафето ми изстива, докато се опитвам да разкажа на Хари всичко и нищо.
Знам, че разговорът неминуемо ще стигне до Алис Ървинг — връзката с Хауард стрийт е като червен светофар.
— Какво мислиш за тази история с бебето? — пита тя. — Тогава често стояхме в градината ти, нали? Помниш ли последното лято, преди да отидеш при баба си и дядо си? В градината си имахте плажни столове, помниш ли? Вечно се карахме кой да седне на жълтия.
— Мисля, че бебето на Хауард стрийт е мое — казвам аз. — Все го сънувам.
Тя ме поглежда тежко, мисли какво да каже.
— Не е твое, Ема — казва бавно, сякаш говори на дете. — Казва се Алис Ървинг. ДНК пробите показват това. Не бива да говориш такива работи. Виждам, че тази история те разстройва, но сигурно е заради аборта, който си направила. Историята е върнала в теб всички отминали чувства и емоции. Това е напълно нормално. Трябвало е да преживееш ужасни неща. Казала ли си на Пол?
Поклащам глава.
— Може би трябва да му разкажеш, Ем. Той ще те разбере.
Кимам.
— Но престани да повтаряш, че това бебе е твое. Хората няма да ти вярват за нищо, ако твърдиш такива неща.
Кимам отново. Тя е права. Ще си мълча, докато хората разберат сами.
Петдесет и трета глава
14 април 2012 г., събота
„Асда“ се тресеше от хвърлящи опаковки от чипс в кошчетата и крещящи на децата си клиенти.
— Кайли, сложи и това в количката — извика назад към опашката една облечена в тениска с емблемата на футболен отбор „Саутхамптън“ жена и Анжела протегна врат да види какво става.
— Извинявай, скъпа — усмихна й се жената, — но трябва да повтарям всичко по сто пъти на малките калпазани.
Анжела направи физиономия като че ли е забравила някакъв продукт, престори се, че търси нещо в количката и се отдръпна от опашката. Излезе от магазина, седна в колата със затворени очи и запуши ушите си с ръце. След намирането на Алис непоносимостта й към шума се засили. Всъщност сега всичко беше непоносимо за нея. Мислеше, че ще й е по-леко, ако знае къде е било детето й през всичките тези години, но се оказа, че не е така. Наученото беше само парченце от отдавна захванат и изоставен пъзел, но картината все още не се виждаше, нямаше и отговори на въпросите й.
Тя остана дълго на паркинга. След малко започна да вали. Запали автомобила и пое към дома. Когато премръзнала до кости спря пред входната врата, не можа да си спомни как е стигнала дотук. Ник излезе да вземе торбите с покупките от багажника. Чак тогава се сети, че бе зарязала количката в супермаркета.
— Съжалявам — каза разкаяно, когато той отвори вратата й, — не купих нищо. Не изтърпях шума в магазина. Всички викаха…
Той я прегърна и я поведе към хола.