Кейт затвори и се облегна назад.
— Кой беше? — попита я Джо, винаги нащрек. — Изглеждаш много доволна.
— Противоположно на теб шефът ти е в ужасно настроение — подметна Тери.
Кейт беше прекалено доволна, за да захапе.
— Поканиха ме на парти — каза тя и се засмя от вълнение. — Трябва да помисля за тоалета си.
Двамата мъже се спогледаха, озадачени.
— Аз пък мислех, че става дума за някаква статия — каза Тери.
— Разбира се, че става дума за статия — отвърна Кейт, стана и наслаждавайки се на момента, свали сакото от облегалката на стола.
— Хайде де, кажи ни — замоли се Тери.
— Не съм в настроение — каза тя и метна чантата си през рамо, готова да отлети. — Трябва да се срещна с един човек. Ще се видим по-късно.
Пред входа се обади на Джо и му каза, че го чака отпред.
— Ще говорим с Хари Харисън — каза му тя. — Но този път без колата. Оттук можем да отидем пеша.
Вратата им отвори жена на средна възраст с цигара в ръка.
— Здравейте, госпожо Торнтън. Аз съм Кейт Уотърс от „Дейли Поуст“ — представи се Кейт.
— От пресата? Наистина ли? Какво искате? — попита жената и веднага смени тона. — Аз тъкмо излизам.
„Лъже — помисли си Кейт, — току-що е запалила цигарата и е по чехли.“
— Няма да ви бавим, обещавам — каза тя. — Надявам се да можете да ми помогнете. Опитвам се да се свържа със Сюзън Харисън от Улуич.
Жената на вратата присви очи в колебание.
„Хванах те“, каза си механично Кейт.
— Кой иска да знае за нея? — попита Хари, леко объркана.
— Съжалявам, че се появявам изневиделица, но ако ми дадете пет минутки, ще мога да ви обясня всичко.
— Тогава влезте — каза Хари и в този момент забеляза Джо. — А вие кой сте? Не ми изглеждате достатъчно зрял за репортер.
Джо се усмихна срамежливо.
— Аз се обучавам. Ще стоя мирно и няма да се обаждам, обещавам.
Тя им даде знак с ръка да влязат, затвори външната врата със замах и ги поведе към дизайнерската си кухня, където се разбра, че преди да я прекъснат, беше чела вестник. Кейт веднага забеляза, че е вестникът на най-големия им конкурент, и сложи чантата си върху него.
— Така. Очевидно е, че знаете, че аз съм Сюзан Харисън — каза госпожа Торнтън и угаси цигарата си в чиния с отдавна забравена гранола. — Харисън е моминската ми фамилия. И всички ме знаеха като Хари.
— Толкова много имена… Как предпочитате да ви наричам? — попита със смях Кейт.
— Наричайте ме Хари — късо и мило.
„За разлика от теб“, каза си наум Кейт. Жената от другата страна на масата беше висока и шикозна, говореше уморено и разтеглено като хората с много пари, но татуировката, която надничаше от деколтето й, разказваше друга история.
— Неочакван късмет е, че ме хващате вкъщи. Обикновено по това време вече съм в офиса, но днес ще обядвам навън.
— Чудесно — каза Кейт. — Къде работите? В Ситито ли?
— Не, в „Торнтън и Коран“ — издателска къща.
— О, те издават голяма част от мемоарите на знаменитостите, нали? — каза Кейт. — Всъщност миналата година ние направихме сериал по една от вашите книги. Беше за една актриса, оцеляла след борба с карцином.
Хари се усмихна.
— Да, спомням си. Направихте ни голяма реклама. Книгите изчезваха от лавиците със самото зареждане. Искате ли кафе?
Тя наля кафе от перколатора в скъпи, ръчно изрисувани чаши, и заговори за настоящите проекти на издателството, сподели някои клюки за известни личности, докато търсеше каничката за мляко и захарницата от комплекта с чашите.
— Е — каза тя, когато седна отново, — за какво става въпрос?
— Пиша статия за нещо, случило се в района, където сте израснали.
Хари разбърка кафето си.
— Боже, мина толкова време оттогава! Десетилетия. Няма причина да се връщам назад.
— Семейството ви не остана ли там? — попита Кейт и си взе бисквита.
— Имам майка, да.
Очите на Хари се плъзнаха към Джо, който записваше в тефтерчето си.
— Какво записвате? Това не е интервю, нали?
Кейт бе забравила за неопитния хлапак и не бе забелязала кога бе извадил бележника. Фатална ученическа грешка.