— Извинявай, Хари. Той просто си води бележки върху моята работа. Нали, Джо?
Камбаната в гласа й го стресна, той веднага затвори бележника, прибра го и се усмихна на Хари.
— Просто се опитвам да нахвърлям бележки за домашното си.
Но връзката между тях вече се бе скъсала. Хари започна да събира чашите, балансирайки със скъпия порцелан като сервитьорка в улично кафене. Кейт стана да й помогне. Докато слагаше чинийките в миялната машина, тя си блъскаше главата как да възвърне доверието между тях. Времето им изтичаше.
— Аз така и не ви казах защо съм дошла. Надявам се да ми помогнете — започна тя. — Пиша статия за откриването на скелета на Алис Ървинг на улица Хауард стрийт. Предполагам, че сте чели досегашните му публикации по темата?
Капаците се спуснаха и очите на Хари станаха неразгадаеми.
— Не. Не съм чувала нищо за това — каза тя със стиснати устни. — Казвате, на Хауард стрийт? Да, живяла съм там, но не съм сигурна, че си спомням нещо.
— Вашата приятелка живее там, нали?
— Не мисля — каза бързо тя.
— Но Тони от „Кралския дъб“ още е там — побърза да спомене познато име Кейт.
— Тони ли? Тони Бейкър? Ох, тя ми звънна онзи ден. Тя ли ви каза къде да ме намерите? Вижте, нищо не знам. Било е толкова отдавна. Не мога да ви помогна. Сега трябва да се приготвя. Съжалявам, но е време да си ходите — каза тя и взе чантата си. — Предполагам, че ще намерите вратата и сами, нали? Благодаря.
Кейт помъкна Джо към коридора.
— Ще оставя визитката си, в случай че решите да се свържете с мен, Хари — извика през рамо тя и затвори тихо вратата след себе си.
— Браво на нас — каза тя, когато с Джо поеха обратно към офиса.
Джо я погледна смаяно.
— Браво ли? Това не беше ли пълно фиаско? Тя буквално ни изгони.
— Но какво ни каза преди това?
— Нищо. Каза, че не познава никого.
— За бога, Джо, толкова ли не те бива да разгадаваш хората? Щом заговорих за бебето, тя се затвори. Започна да сипе глупави лъжи за Хауард стрийт.
— Ами… — измънка той.
— Тя знае нещо — каза Кейт. — Ще имаме възможност да поговорим с нея на партито. И, Джо, не вади бележник, когато се опитваш да спечелиш доверието на някого. Това е златно правило за интервюиращия.
— Но нали ми каза, че е златно правило да си водя винаги бележки — каза той.
Кейт въздъхна. Бебешка му работа.
Петдесет и пета глава
23 април 2012 г., понеделник
Кейт вдигна веднага телефона.
— Добър ден, обажда се Ан Робинсън — казвам тихо. Затворих вратата към кабинета си, за да не ме безпокои Пол.
— Здравей, Ан — отговаря тя. — Радвам се да те чуя отново. Как си? Какво правиш?
Това ме стряска. Тя говори с мен, сякаш ме познава. Поглеждам към листа с основните опорни точки, за да се съсредоточа.
Номер едно в списъка ми е: „наркомани?“.
— Добре съм, благодаря. Обаждам се да разбера дали сте намерили следите на онези наркомани от Хауард стрийт.
— Не, ударих на камък. Не намерих никакви официални документи за регистрацията им. Вероятно са се местили от място на място. Но всичко се промени след предишния ни разговор, нали? Полицията казва, че бебето е заровено там през осемдесетте.
— Да, чух.
— Доближаваме се до вашата ера, нали? Сещате ли се за някого, който се е държал необичайно по онова време? Или да сте чули хората да приказват нещо за бременност?
— Не, нищо такова не се сещам — отвръщам. — Тогава хората пазеха тайните за себе си.
Кейт Уотърс въздъхва.
— Ако взимах по паунд всеки път, когато някой казваше това… — казва тя и се засмива. — Но да, хората пазят тайните си.
Трябва да продължа по списъка. Номер две в него е: „Откъде са разбрали, че е Алис?“.
— Исках да ви питам как са идентифицирали бебето като Алис. Мисля, че са допуснали грешка. Полицията имам предвид.
— Така ли? Защо мислите така? Знаете ли нещо за това бебе, Ан?
— Не съм сигурна — казвам аз. — Просто ми се струва, че са сгрешили. Трябва да прегледат нещата още веднъж.
Усещам, че се отклонявам от списъка. „Стига! Спри!“
— Мислиш, че бебето е друго, така ли, Ан?
Не вярвам на себе си, затова не отговарям.