Гласът на Кейт Уотърс звънва развълнувано.
— Още ли живееш в онзи район, Ан? — пита тя. — Няма да е проблем да отскоча до вас и да поговорим очи в очи.
— О, не! — почти извиквам аз. — Живея извън Лондон.
Чувам стъпките на Пол по стълбата и се опитвам да го отклоня от пътя му със силата на мисълта. Но той не спира.
— По телефона ли говориш? — пита той през вратата и аз замръзвам.
— Скъпа!
Слагам ръка на слушалката и изсъсквам:
— Заета съм.
— Съпругът ти ли си дойде? — пита Кейт, когато махам ръката си.
— Да. Трябва да затварям — казвам аз.
— Ан — казва тя предпазливо, — ти ми се обади, защото искаше да говорим за бебето, и аз се радвам, че се реши. Ако мислиш, че полицията е сгрешила, е важно да кажеш защо. Предполагам, че няма да ти е лесно, но трябва да поговорим. Аз мога да ти помогна. Няма значение дали името, с което ми се представи, е истинско. Разбираш ли ме?
— Да — отговарям. — Ще помисля.
През останалата част от деня не мога да правя нищо.
Петдесет и шеста глава
23 април 2012 г., понеделник
Джуд се занимаваше с делнични неща — боядисваше посивелите си коси с боя, която купи от местната дрогерия — и си мислеше коя рокля да облече. Можеше да сложи онази от черно кадифе — ако успееше да се напъха в нея, но тогава трябваше да купува чорапогащник. И лак за нокти. За пръв път от години се чувстваше по момичешки развълнувана. Отиваше на среща.
Уил й се бе обадил отново. За малко да не вдигне телефона. Не разпозна изписания на екрана телефон и реши, че е грешка или измамник, който щеше да се опита да й измъкне пари за нещо. И в известен смисъл наистина беше така.
— Здравей, скъпа, как си? — попита той.
— Добре съм, Уил — отвърна тя и усети усмивката в гласа си.
— Реших да ти звънна да видя дали си изпратила дарението за фонда на университета по случай стогодишнината му. Вече сме събрали половината от сумата.
Беше забравила. Ето за какво й бе звъннал. Не за нея самата. За пари. Тя изблъска егоистичните мисли настрана.
— Съжалявам, забравих. Ще ги преведа след обяд. Между другото, радвам се да те чуя.
— Аз също. Ако съдя по гласа ти, не си остаряла и с един ден, Джуд — каза той и тя усети отдавна неизпитвана радост.
— Къде живееш сега? — попита го тя. — Още ли си в Клафъм?
— Не, след пенсионирането се преместих. Сега живея в малко селце в Кент. Оттеглих се на село. Тук е мъртво като в гроб.
— Ясно. Значи имаш нужда някой да те развесели — каза тя. — Защо не дойдеш в града и да излезем на вечеря?
Той се поколеба и тя се почувства глупаво заради въпроса си, но преди да му се извини, той прочисти гърлото си и каза:
— Това е страхотна идея.
Определиха срещата за следващия понеделник в едно от старите им капанчета във Виктория.
— Удобно е за влаковете — каза той.
„Тази вечер е моментът“, каза тя на изражението си в огледалото, докато слагаше обеците.
Тя пристигна първа — излезе от дома рано, за да може да върви бавно на тънките си като игли токове. Той се появи няколко минути след нея и преди да влезе, надникна през прозореца.
„Боже, колко стар изглеждаш!“, си каза тя, когато зърна лицето му.
Той влезе в ресторанта, наведе се да я целуне, после я хвана за раменете, за да я огледа добре.
— Същата красавица си, Джуд — каза след миг.
— А ти си същият сладкодумец — отвърна тя.
— Да, но сега са ми останали само сладките думи — каза той и двамата се засмяха.
Ледът беше разчупен и докато опразваха чиниите със салатата, те се разходиха през последните десетилетия от живота си. Стенографираха преживяванията си, цвилеха от смях на общите си спомени, но неизменно заобикаляха причината, поради която не се бяха виждали близо двайсет години.
На половината от своята меланзан а ла пармиджана Уил попита за Ема. Беше се чудила дали ще се сети да повдигне въпроса.
— Е — подхвана той, докато сервитьорът им наливаше втора чаша вино, — Ема появи ли се изобщо?
— Да, преди няколко години. Звънна ми изневиделица.
— Ясно. Как е сега?
— Горе-долу добре. Омъжена е за един, който може да й е баща.
— Така ли? А работи ли?
— Да. В края на краищата се справи. Отне й малко време, но след двайсетата си година влязла в университет. Сега е редактор. Работи от къщи. Повечето й книги са боклук, но тя се справя добре.