— Виждаш ли я редовно?
— Да. Е, не толкова често, колкото ми се иска, но все пак. Казах й, че си се обаждал.
— Така ли? — възкликна той. Ръката му подскочи и доматения сос изхвръкна от вилицата. Почисти пръстите си в салфетката и продължи. — И какво каза?
— Не много — вдигна рамене Джуд, припомняйки си замръзналото лице на Ема. — Нормално е, сигурно й е трудно. Вероятно още се чувства виновна, че застана между нас.
Уил продължаваше да дъвче.
Джуд знаеше какво си мисли той. Уил се бе опитвал да разбере настроенията на Ема и тийнейджърските й тревоги, но тя не беше лесна за разгадаване.
— Ти казваше, че ще израсте всичко. Но тя напусна, преди това да стане — каза тя, обезоръжена от виното и неговата близост.
Уил вдигна бързо поглед.
— Понякога се чудя какво щеше да бъде, ако се бяхме оженили както планирахме — продължи тя.
Не знаеше какво очаква да й каже той, но жадуваше за зрънце от интимността, която някога имаше между тях. Просто заради старите времена.
— М-м-м, аз също — каза той.
Тя не му повярва. Реши, че просто иска да я развесели.
Той я погледна, Джуд се опита да му се усмихне, но усмивката заседна между зъбите й.
Уил протегна изцапаната си с доматен сос ръка и я потупа по рамото.
— Времето беше трудно за всички, Джуд — каза той. — Обичах те, но Ема развали всичко.
— Тя напусна шест или седем години, преди ти да си тръгнеш, Уил — каза тихо Джуд.
— Но щетите бяха нанесени. Трябваше да се махна оттам — каза той и избърса устата си със салфетка.
— Да — каза тя и продължи наум „за да спиш с всяка, попаднала на пътя ти“.
И категорично отказа пудинга.
Петдесет и седма глава
24 април 2012 г., вторник
Наистина, никак не ми се ходи.
„Идеята е глупава“, казах на Хари, когато звънна миналата вечер да ми каже, че Тони от прогимназията в Улуич се е свързала с нея, но тя се заинати. Явно я е налегнала носталгията. Предполагам, че на нашата възраст често става така. Не знам дали причината да иска да отидем не е, за да демонстрира пред всички колко далече е стигнала. Да се покаже пред големите момичета, които я тормозеха и правеха живота й ад. Тя често търси хора от миналото във Фейсбук. Аз не съм такава. Повече се крия, не чета постовете им в Мрежата, а просто гледам кой какво прави. Не обичам да оповестявам присъствието си. Може би защото няма какво да кажа.
„Ема Масингам мисли, че откритото бебе е нейно“, би набутало котката между гълъбите, нали?
Заявих на Хари, че ще отида на дискотеката само ако тя отиде да се прегледа. Знаех, че няма да го направи, и реших, че така слагаме точка на този въпрос. Но тази сутрин тя отиде на преглед.
Когато звъни на обяд, я чувам по-щастлива от всякога.
— Огромен товар ми падна от раменете. Не осъзнавах колко много се тревожа. Но лекарят ми каза, че е просто киста. Няма да ме вкара в гроба.
— Това е чудесно. Много се радвам за теб — казвам аз.
— Но сега ще трябва да дойдеш на събирането с мен. Обеща ми — казва тя и аз изпъшквам.
— Ще бъде ужасно, Хари. Ще бъдат всички момичета, които ни се смееха на идиотските прически, а ние плачехме — започнах да я разубеждавам аз.
— Тъкмо ще имаме възможност да им го върнем заради ужасното им поведение, нали? Нямам търпение да видя физиономиите им, когато се появим. Може да направим съд на истината и справедливостта. Къде е Дезмънд Туту, когато човек има нужда от него? — казва Хари в опит да ме подмами с нещо. Не мога да устоя на доброто й настроение, колкото и да се опитвам.
— Да, може да се получи забавна вечер. Но съществува и вероятността цяла вечер да танцуваме около чантите си с неудобни обувки.
— Няма да стане така — казва Хари. — Хайде, помисли какво ще облечеш и ми се обади утре, за да финализираме нещата.
— Добре.
— Благодаря ти, че ме накара да отида на лекар, Ема. Винаги си била по-умната от двете ни.
Казвам на Пол, че ще ходя на събиране със старите съученички и той го приема с усмивка. Усмивката му е нормална, не е онова нервно потръпване на устните, което използва напоследък.
— Това е чудесно. Ще ти се отрази добре да излезеш малко. Прекарваш прекалено много време пред компютъра. И все си сама.