— Аз да не съм някаква клюкарка? — отвърна госпожица Уолкър и гласът й скочи няколко степени нагоре. — Не си вра носа в чужди работи.
— Естествено, не съм и помислила обратното — успокои я Кейт. — Но е било трудно да пропуснете полицейските коли. Ако това се случи на моята улица, ще си умра от любопитство.
Старата жена беше умилостивена.
— Добре де, видях, когато полицията дойде. И по-късно един от работниците, Джон, който ръководи разрушаването, ми каза какво са открили. Беше много разстроен. Ужасно е да намериш такова нещо. Направо си е шок. Направих му чай с много захар.
— Много мило от ваша страна — каза Кейт. — Вероятно вашият приятел Джон знае повече за мястото, където е бил заровен трупът. Дали е казал нещо на полицията?
— Не мога да кажа. Джон го е видял — бебето имам предвид. Каза, че било съвсем мъничко. Само дребни кости. Друго не било останало. Ужас.
Госпожица Уолкър отиде да направи чай. Кейт взе бележника си и написа името на работника и думите за дребните кости.
Двайсет минути и чаша чай с много захар по-късно тя вече крачеше към офиса на строителната фирма, който се помещаваше в едноетажен фургон с широка панорама към развалините.
Един здрав и набит мъж в работни дрехи я посрещна на вратата.
— С какво мога да ви помогна?
— Здравей. Ти ли си Джон? Току-що говорих с госпожица Уолкър, живее надолу по улицата… Та, тя предложи да дойда и да поговоря с теб.
Чертите на лицето на мъжа омекнаха леко.
— Прекрасна жена. Знаете ли, че е била модел или нещо подобно? Естествено, било е преди много години. Всеки ден минава оттук с кучето си и често си бъбрим. Понякога ми носи кейк или друга вкуснотия. Сигурно е много самотна сега, когато почти всички тук се изместиха.
Кейт кимна.
— Сигурно — съгласи се тя. — Трудно е да си стар в наши дни, когато всичко около теб се променя.
Безобидният разговор се проточи и Кейт си помисли, че мъжът може да се завърти и да се прибере в импровизирания офис.
— Извинете — каза бързо, — не се представих. Аз съм Кейт Уотърс.
Тя подаде ръка и стисна неговата. Трудно е човек да бъде груб, когато му стискаш ръката, нали?
— Джон Дейвис — отвърна механично той. — Какво мога да направя за вас?
— Аз съм репортер, пиша статия за намерените от вас останки на дете — започна Кейт. Работникът понечи да й обърне гръб и тя добави бързо: — Сигурно е било ужасен шок за вас.
Той отново се обърна към нея.
— Наистина беше. Съжалявам за грубостта, но… Дойде полиция. Оградиха мястото и ни спряха работата. Момчетата се ядосват, изоставаме с графика.
— Кошмар — каза Кейт.
— Наистина е кошмар — кимна Дейвис. — Вижте, не бива да говоря с пресата за това. Шефът ще ми откъсне топките, ако научи.
Кейт му се усмихна.
— И аз имам такъв шеф. Ела, ще те черпя една бира в кръчмата нагоре по улицата. Стана време за обяд, просто ще хапнем и ще поговорим. Обещавам да не те цитирам.
Дейвид се поколеба.
— Просто искам да разбера кое е това бебе. Ужасно е да погребеш бебе без името му. Като бедняците през викторианската епоха.
— Добре. Но само една бира — каза той и заключи вратата след себе си.
— Идеално — каза Кейт и се усмихна широко.
Той изпита неудобство, когато минаха покрай госпожица Уолкър и Кейт махна весело на новата си приятелка, застанала до прозореца на кухнята си.
Шеста глава
21 март 2012 г., сряда
Кръчмата беше пълна със строителни работници, разнасяше се остра миризма на мокър цимент и разлята по масите снощна бира. Кейт си проби път до бара, като размахваше над главата си десетпаундова банкнота.
— Бяло вино със сода, моля — поръча тя и се обърна към мъжа. — Какво пиеш, Джон?
— Бира с лимонада.
Със скрити зад очила в дебели рамки очи, барманът избута пълните чаши към тях и върна на Кейт шепа монети, без да каже дума.
— Трябва да настоява пред училището по добри обноски да му върнат парите — каза тя и остави чашите на покритата с различни петна маса.
— Аз го разбирам — каза рязко Джон и пое първата дълга глътка от халбата си. — Кръчмата му е първата наред за събаряне, ако одобрят втората фаза на проекта. Не му е лесно да сервира на тези, които ще му я разрушат.
— Сигурно. Откога работите тук?