Не беше като в диплянките. Докато останалите момичета от училище четяха тайно „Страх от летене“8, аз четях тайно откраднати от чакалнята в болницата листовки за плацентата и пъпната връв. От тези думи ми се повдигаше, но четях всичко, за всеки случай.
В банята срязах пъпната връв с ножицата от набора за първа помощ, завързах я, а останалото, което излезе от мен увих в един вестник — „Сънди Таймс“, взех го от кутията пред външната врата. Завъртях крановете в банята и влязох в топлата вода, загледана във въртящите се около мен кървави парченца.
— Онова, което си спомням най-често, е тишината след виковете ми — казвам на Кейт. — Иначе извадих късмет. Джуд и Уил бяха на работа. Бяха сама с онова нещо. Не си спомням да съм го поглеждала, но явно съм. Като при страшен филм по телевизията, когато поглеждаш през пръсти, за да не видиш целия ужас. Не си спомням лицето му. Дори не знам момче ли беше, или момиче.
— Божичко! За пръв път ли разказваш това пред друг човек? — пита Кейт.
— Да. Веднъж се опитах да кажа на Хари, но тя не разбра за какво говоря. Не съм казвала на друг. Защото знам, че направих нещо ужасно.
— Какво направи, Ема? — пита нежно тя. — Направи ли нещо на бебето?
— Зарових го — казвам аз.
Шейсет и пета глава
28 април 2012 г., събота
Кейт замлъква, когато казвам, че зарових бебето. Чувам гласа си, сякаш е нечий друг, когато я уверявам, че стана лесно.
— Както зарових зайчето си, когато бях на девет — казвам й аз. — Увих го във вестник, после го сложих в книжна торба, за да не може да се разбере какво е. Изкопах дупка в градината, поставих плика и върнах пръстта отгоре. Само няколко минути и го нямаше. Примъкнах голямата саксия, в която мама беше посадила нарциси върху него. Малките зелени главички тъкмо се надигаха. После се върнах вкъщи. Помня, че си помислих, че остава само да хвърля окървавената кърпа, която използвах, и всичко щеше да бъде наред. Сякаш не се беше случвало. Животът ми щеше да се върне към нормалния си ход. Бях още малка и не знаех, че вече нищо няма да е нормално. Сложих ръка върху празния си корем и той ми заприлича на балон в края на парти за рожден ден — мек и сбръчкан. Хванах отпуснатата кожа през пуловера и я извих, за да се убедя, че вече не е в мен. Да усетя нещо. Каквото и да е.
— Колко глупаво! Мислех, че щом родя, опасността ще отмине — казвам тихо. — Всичко бях планирала.
Почти се засмивам на наивността си. Но тогава бях малка и нямаше на кого да разчитам.
— Когато най-после приех, че ще имам бебе, реших да го оставя пред местния родилен дом. Някоя сестра щеше да го намери и да се погрижи за него. Виждала съм по телевизията как сестри намират изоставени бебета и ги кръщават. Наричат ги Холи, ако е около Коледа, или на името на намерилия ги полицай. Виждала съм как ги притискат здраво към гърдите си. После ги осиновяват любящи семейства и всичко се подрежда добре, особено за зрителите. Случка с щастлив край.
Опитвах се да гледам на себе си като на героиня от роман. Всичко е ясно и подредено. Всичко е с точка накрая.
— Бях убедена, че нещата ще се подредят лесно. Щях да извадя бебето, както го показваха на рисунките в диплянките, да го увия в бялото одеяло, което бях купила тайно от „Буутс“, да го оставя незабелязано в тоалетните на болницата и да си тръгна. Хората влизат и излизат непрекъснато там. Най-много пет минути и щяха да го открият.
— Но нямаше защо да го правя. Увих го във вестник, после го сложих в хартиената торба от „Буутс“.
— Ох, Ема — въздъхна Кейт. — И си крила всичко това в себе си досега! До откриването на останките на Алис.
— Бебето в градината е мое! — чувам се да крещя. — Мое е!
Кейт трепери и стиска волана на автомобила, за да успокои ръцете си. Виждам, че я плаша. Плаша и себе си. Звуча като луда. Трябва да спра.
— Искам да си отида у дома, Кейт. Трябва да кажа на Хари къде съм. Тя ще се тревожи — казвам аз.
Лицето на Кейт е пребледняло. Тя заговаря, сякаш съм пациент в болница. Тихо. С успокояващ тон.
— Ще те откарам до вас. Сигурно си уморена и прекалено развълнувана, за да мислиш ясно. Трябва ти време да събереш мислите си.
Всичко звучи толкова нормално, утешително. Да събера мислите си. Ето какво трябва да направя. Така казва и Пол, когато се тревожи за нещо. Но аз нямам нужда да събирам мислите си. Те са в мен от години.
8
„Страх от летене“ — роман от американската писателка Ерика Джонг, който с появата си през 1973 г. предизвиква бурна реакция в Америка и в целия свят. Смятан е за едно от най-важните за феминизма литературни произведения. Наричан е „порнографски“ и е осъждан от критиката и от възмутени читатели. Хенри Милър и Джон Ъпдайк го обявяват за събитие в съвременната литература. — Бел.ред.