Когато се връщаме в залата, виждам Хари да седи напрегнато на стола си. Оглежда дансинга и чупи притеснено пръсти.
— Къде беше, дявол да го вземе? — извиква в мига, когато ме зърва. — Да изчезнеш така! Търся те от половин час.
Но когато се вглежда в лицето ми, млъква. Сигурно изглеждам ужасно, защото ме хваща за ръката, извежда ме навън и пита шепнешком:
— Какво става, Ема? Къде беше?
— Поговорихме си с Кейт, това е всичко. Извинявай, че не ти се обадих — казвам и събирам цялата си енергия, за да изглеждам спокойна.
— За какво? За какво си говорихте, Ема?
— Няма значение, Хари. Малко съм уморена и мисля да се прибирам. Кейт ще ме откара.
Хари поглежда към Кейт. Тя е до колата си и говори с младото момче, дава му пари за такси.
— Ти ли я разстрои? — извиква тя към нея и момчето се стряска изплашено, сякаш тя обвинява него.
— Не ме е разстроила тя, Хари — казвам аз. — Искам всичко това да спре, разбираш ли? Не мога да понеса повече емоции за днес. Просто всичко ми дойде малко в повече тази вечер. Толкова много хора, толкова спомени, и не всички от тях са хубави.
Тя стиска ръката ми.
— Извинявай, Ема. Не биваше да те карам да идваш. Ще дойда да те изпратя.
Поклащам глава и настоявам:
— Добре съм.
Подробностите от миналото все още изникват в съзнанието ми, но аз не мога да ги споделя с никого, дори и с най-добрата си приятелка. Ако я оставя да дойде с мен, Хари ще се натъжи и ще ми се ядоса, а аз ще трябва да се справям както с моите, така и с нейните тревоги. Тя няма да разбере защо реших да споделя тайните си с непозната жена. Но така ми изглежда по-безопасно. Така всичко си остава анонимно.
— Утре ще ти звънна — вика тя и маха нещастно след нас, докато се отдалечаваме.
Пътят до вкъщи ми се струва ужасно дълъг. Цяла вечност се провираме по тесните тъмни улици, после излизаме на шосето и светлините му ни заслепяват.
Почти не говорим. Аз показвам пътя. Тук наляво, там мини през кръговото. Но и двете сме потънали дълбоко всяка в собствените си мисли. Аз съживявам отново срама си. И страха.
Слизам пред нас и виждам, че всички прозорци на къщата са тъмни. Пол не е оставил лампата в коридора да свети. Заставам в тъмното, неспособна да сложа единия крак пред другия, заради въртящите се из главата ми мисли.
— Ема, добре ли си? Какво правиш долу? — пита Пол със сънен глас, когато влизам.
— Всичко е наред. Свалям си палтото — отвръщам аз. — Лягай си.
Включвам осветлението и затварям очи, за да ги предпазя от ярката светлина. След малко ги отварям бавно и опитвам силата им. Всичко изглежда така, както го оставих по-рано вечерта. Сакото на Пол виси върху закачалката малко на една страна, на масата все още стои неотворената поща, обувките ми са на килимчето в коридора. И в същото време всичко е някак различно.
Аз проговорих. Полицията сигурно ще дойде още утре. Имам нужда да помисля. Да си съставя план.
Чувствам се като дебнещо хищно животно, което идва на пръсти до брега на реката, а крокодилите го чакат, спотаени с отворени челюсти. Замислям се дали да не избягам. Да се скрия. Но веднага се скастрям. „На твоята възраст? Не ставай смешна.“ Време е да се изправя срещу миналото си.
Съставям си мъдър план. Повече няма да се крия.
Шейсет и шеста глава
28 април 2012 г., събота
Кейт се изгуби по пътя за дома. Пропусна отбивката, но разбра двайсет минути по-късно, когато дърветата наоколо постепенно започнаха да изместват неоновите светлини.
— По дяволите! — извика тя на пътя пред себе си.
Искаше да отбие, но не успя да завърти волана. Сведе глава и се загледа в побелелите си кокалчета, сякаш принадлежаха на друг човек.
Пред очите й все още беше побелялото от стреса лице на Ема на фона на тъмното купе на автомобила, треперещите й устни, оформящи бавно думите, докато разказваше историята си.
„Когато извика, че бебето е нейно…“, замисли се тя, Кейт се изплаши не на шега. Силата и болката в гласа й бяха истински. Но истина ли беше разказът й?
Репортерите често ставаха жертви на маниаци и търсещи внимание хора. Тъжни хора, които искаха да станат център на новините, независимо от цената.
Кейт потръпна. В главата й се въртяха десетки въпроси и възможни отговори, съзнанието й търсеше нещо пропуснато.