Глава 1. Детска биохимична градина.
Глава 2. Прости живи неша от дома ни извън него.
Глава 3. Живи манекени и как те работят за човечеството.
Глава 4. Деца и други малки човечета.
Глава 5. Двойници за всички възможни случаи. Копирайте себе си и своите приятели.
Глава 6. Какво е нужно за направата на човек?
Глава 7. Сглобяване на човек.
Глава 8. Разглобяване на човек.
Глава 9. Нови форми на живот за развлечение.
Сем сложи книжката обратно в кашона и се замъкна до огледалото — лицето му си беше същото. Е, бяло като платно, но чертите си бяха същите. Не се е раздвоил, не е станал манекен, не е конструирал нова форма на живот за развлечение. В този смисъл всичко си беше наред.
„Скъпа лельо Меги — започна той да пише трескаво, — вашите вратовръзки са най-хубавото от всичките ми коледни подаръци. Колко е жалко, че…“
Колко е жалко, че няма нито грош… Но кому може да хрумне да хвърли толкова усилия за подобно нещо? На Лю Найт? Но даже Лю, при цялото му коравосърдечие, би трябвало да уважава този празник. Пък и на Лю не му стига нито акъл, нито търпение за такава трудна работа. Тина? Е, да, тя притежава особения талант да създава всякакви усложнения. Но ако е надарена от бога с всевъзможните други физически и морални качества, Тина е напълно лишена от чувство за хумор.
На пода блестеше метална плочка. А може на обратната й страна да е написано името, на подателя? Сем я вдигна — нищо, гладка златна повърхност. Чисто злато. В това Сем не се съмняваше — баща му беше златар. Самата стойност на плочката вече изключва възможността да е закачка. Пък и какво изобщо е смешното тук?
„Весели коледни празници — 2153 година…“ Какво ще прави човечеството след 200 години? Ще прокара път до звездите или по-далеч, ще преследва някакви непредставими цели? Вместо машини и роботи ще използва малки живи манекени? Или ще прави такива детски игри?
А няма ли в кашона друга картичка? Сам реши да изсипе всичко от вътре, но погледът му падна върху сива банка с надпис „Обезводнена нервна тъкан. Само за направа на хора“, сепна се и изкрещя: „Затвори се!“
И отново куб с гладки повърхности. Сам въздъхна облекчено и реши да си ляга. Събличайки се, се сети, че би могъл да попита раздавача в коя фирма работи, може би така щеше да разбере произхода на подозрителния подарък.
„Но в края на краищата — повтаряше си той, — работата не е в подаръка, работата е в принципа. Честита Коледа!…“
Когато на следващата сутрин Лю Найт влетя в кантората с обичайното „Добро утро, колега“, Сам очакваше, че Лю всеки момент ще го подкачи за нещо. Човек като Лю трудно се въздържа от намеци. Но Лю заби нос в „Допълнение към законите на щата Ню Йорк“ и прекара така цялата сутрин. Останалите съдружници на общата кантора — петима млади юристи — бяха или потиснати, или твърде заети, за да се занимават с набора „Направи човек“. Нямаше нито хитри усмивки, нито насмешливи погледи, нито подвеждащи въпроси.
Тина се появи точно в десет. Приличаше на току-що облечена манекенка от рекламата.
— Добро утро — каза тя.
Всеки й отвърна съобразно настроението си: един — с усмивка, друг — с ръмжене, трети — с едва видимо кимване. Лю Найт изръмжа. Сем Вебер се усмихна.
Оправяйки косите си, Тина за минута прецени ситуацията, решението беше взето и облягайки се на стола на Лю, тя го попита какво може да направи за него. Сем демонстративно се наведе над труда на Хакълуорт „За мошеничествата“. Услугите на Тина плащаха седмината общо. Теоретически тя би трябвало да изпълнява задълженията на секретарка, телефонистка, машинописка, а също и да приема посетители. На практика и при най-добросъвестно отношение към задълженията си на нея й се налагаше да напише и изпрати не повече от две-три случайни писма. Веднъж седмично попадаше и някое по-важно писмо, което не изисква особена юридическа акуратност. Затова в едно от чекмеджетата на бюрото си Тина държеше солидна библиотека от модни списания, в другото — пълна козметична лаборатория. Заплащането й беше скромно, но затова пък животът й — пълноценен.
Тина се приближи до Сем едва преди самата следобедна закуска.
— Струва ми се, че тази сутрин не бяхме достатъчно заети, мистър Вебер — започна тя.
— Само така ви се струва, мис Хил — възрази той с леко раздразнение. — Чаках завършването на вашите светски ангажименти, та чак тогава да се потопим в онова, което в някои случаи се нарича работа.
Тя беше изненадана като коте, прогонено от възглавницата.
— Но днес не е понеделник, Съмърсет и Оджек ви изпращат документи само в понеделник.
Сем не обичаше да му се напомня, че без чисто механичната работа по оформянето на документите на фирмата „Съмърсет и Оджек“ веднъж седмично той би бил юрист само по диплома.