Спомних си старата северна легенда за Господ, който бил още дете, когато създавал тайгата. Цветовете са били малко, детски чисти, рисунките — прости и ясни, сюжетите — лесни.
По-късно, когато пораснал, Господ се научил да изрязва най-различните форми на листата, измислил безброй пъстри птици. Детският свят Му омръзнал, той затрупал със сняг първата си творба — тайгата, и завинаги заминал на юг. Така се твърди в легендата.
И в зимните си рисунки детето не се беше отдалечило от истината. Зеленината беше изчезнала. Дърветата бяха черни и голи. Това бяха даурски лиственици, а не боровете и смърчовете от моето детство.
Северен лов: озъбено куче вълча порода опъва ремъчката, която Иван, царският син, стиска в ръка. Той е с шапка-ушанка военен образец, с къс бял кожух, с валейки и ръкавици с високи маншети, „краги“, както им викат в Далечния север. На гърба на Иван, царския син, виси автомат. Набучени в снега голи триъгълни дървета.
Детето не беше видяло, не беше запомнило нищо освен жълтите къщи, бодливата тел, наблюдателниците, кучетата, конвоя с автоматите и изключително синьото небе.
Един от другарите ми надзърна в тетрадката и полипа страниците й.
— По-добре да беше потърсил вестник, да става за цигари. — Той измъкна тетрадката от ръцете ми, смачка я и я захвърли върху купчината боклук. Тетрадката започна да се покрива със скреж.