Преди това се бе присмивал на разказа ми за полковника, наричайки го „небивалици”, но сега, когато същото се случваше и с него, изглеждаше доста изплашен и объркан. „Какво, по дяволите, означава това, Джон?” – изпелтечи той. Сърцето ми замря. „Това е К. К. К.” – отвърнах. Баща ми погледна плика. „Наистина – извика той. – Ето ги буквите. Но какво пише над тях?” „Остави книжата върху слънчевия часовник” – прочетох, надничайки през рамото му. „Какви книжа? Какъв слънчев часовник?” – попита той. „Слънчевият часовник в градината. Няма друг – отвърнах. – А книжата сигурно са онези, които вече са унищожени.” „Фу! – рече той, като събра с мъка цялата си смелост. – Ние тук живеем в цивилизована страна и такива палячовщини не минават. Откъде е пристигнало това?” „От Дънди” – отговорих, поглеждайки клеймото. „Някаква глупава дебелашка шега – рече той. – Какво общо имам аз с тия слънчеви часовници и книжа? Нямам намерение да обръщам внимание на подобни идиотщини.” „На твое място бих се обърнал към полицията” – казах аз. „За да ми се смеят? Нищо подобно.” „Тогава ми позволи аз да го направя.” „Не, забранявам ти. Не позволявам да се вдига шум за такива идиотщини.” Нямаше смисъл да се спори с него, беше доста твърдоглав човек. Оставих го, но сърцето ми се свиваше, обзето от лоши предчувствия. На третия ден след получаването на писмото баща ми замина при стария си приятел майор Фрибоди, командир на едно от укрепленията при Портсдаун хил. Зарадвах се на това пътуване, защото ми се струваше, че ако не е вкъщи, ще е по-далеч от опасността. Бях се заблуждавал. На втория ден от заминаването му получих телеграма от майора, който ме молеше веднага да отида. Баща ми беше паднал в една от дълбоките варници, каквито имаше доста в околността, и лежеше в безсъзнание със счупен череп.
Пристигнах бързо, но той предаде Богу дух, без изобщо да дойде в съзнание. Бил се връщал от Феъръм по здрач и понеже не познавал местността, а варницата не била оградена, съдебните заседатели без колебание решиха, че е починал „вследствие на нещастен случай”. Колкото и щателно да проучвах всяка подробност, свързана със смъртта му, не успях да намеря нищо, което да говори за убийство. Нямаше белези от насилие, нямаше следи от стъпки, нямаше грабеж, нямаше данни за забелязани непознати лица по пътищата. Но едва ли е необходимо да ви казвам, че ни най-малко не се успокоих и че бях почти сигурен, че е станал жертва на коварен заговор. Ето така получих наследството си. Ще ме попитате защо не се отказах от него? Защото съм убеден, че бедите ни са свързани с някакво събитие в живота на чичо ми и че опасността си остава независимо от това, къде живея. От януари 1885 година, когато клетият ми баща намери смъртта си, изтекоха две години и осем месеца. През това време живях щастливо в Хоршъм, дори започнах да се надявам, че проклятието е отминало рода ни, че всичко е приключило с по-старото поколение. Ала бях избързал с успокоението. Вчера сутринта ударът връхлетя по съвършено същия начин, както бе нанесен на баща ми.
Младият човек извади от жилетката си смачкан плик и, като се обърна към масата, изтръска върху нея пет малки изсушени портокалови семки.
– Ето го плика – продължи той. – Клеймото е от Източен Лондон. Вътре са написани същите думи, които се съдържаха в последното съобщение до баща ми: „К. К. К.” и „Остави книжата върху слънчевия часовник”.
– И какво направихте? – попита Холмс.
– Нищо.
– Нищо ли?
– Да ви кажа право… – младежът покри лицето си със слабите си бели ръце. – Аз се почувствах безпомощен. Почувствах се като един от онези клети зайци, когато змията се вие и пролазва към тях. Имам чувството, че съм във властта на непреодолимо, неумолимо зло, което не може да бъде спряно с никаква предвидливост или предпазни мерки.
– Тц-тц! – възкликна Шерлок Холмс. – Трябва да действате, човече, иначе сте загубен. Само енергичните действия могат да ви спасят, нищо друго. Не е време за отчаяние.
– Ходих в полицията.
– И?
– Изслушаха ме с усмивка. Очевидно инспекторът реши, че писмата са безвкусни шегички, а смъртта на близките ми наистина е дошла вследствие на нещастен случай, както твърдят съдебните заседатели, и че не бива да се свързва с отправените предупреждения.
Холмс размаха юмруци във въздуха.
– Невероятно малоумие! – извика той.
– Обаче пратиха полицай, който да стои с мен в къщата.
– Той придружи ли ви тази вечер?