– Напълно. Писмото е написано от Невил.
– И е изпратено днес от Грейвзенд. Е, госпожо Сейнт Клеър, небето се разведрява, макар да не се осмелявам да твърдя, че опасността е отминала.
– Но това писмо говори, че той е жив, господин Холмс.
– Освен ако не е ловка фалшификация, целяща да ни отведе по погрешна следа. Пръстенът всъщност не е никакво доказателство. Той може да му е бил отнет.
– Не, не, това е неговият почерк.
– Добре. Писмото обаче може да е било написано в понеделник, а да е изпратено днес.
– Възможно е.
– Ако приемем, че е така, междувременно са могли да станат най-различни неща.
– О, не ме обезсърчавайте, господин Холмс. Знам, че нищо лошо не се е случило с Невил. Между нас съществува такава духовна близост, че веднага бих разбрала, ако го е сполетяла беда. В деня, когато го видях за последен път, Невил се поряза. Аз бях в столовата, а той в спалнята, но аз се втурнах нагоре напълно сигурна, че се е случило нещо. Щом такава дреболия можа да събуди предчувствието ми, мислите ли, че смъртта му би ме оставила безразлична?
– Видял съм толкова много неща в живота си и от опит знам, че понякога на женската интуиция може да се вярва повече, отколкото на най-стабилните умозаключения. И това писмо е едно много силно доказателство за вашето твърдение. Но ако вашият съпруг е жив и е в състояние да пише писма, защо не се завръща при вас?
– Нямам представа. Необяснимо ми е.
– В понеделник, преди да излезе, каза ли ви нещо?
– Не.
– А вие изненадахте ли се, като го видяхте на „Суондъм Лейн”?
– Да, много.
– Прозорецът отворен ли беше?
– Да.
– Значи е могъл да ви повика?
– Да.
– А той, доколкото ми е известно, е надал само някакъв неразбираем вик. Нали така?
– Да.
– Вик за помощ, както смятате вие?
– Да, той размаха ръце.
– А може да е извикал от изненада. Дали не е вдигнал ръце от изумление, като ви е видял така неочаквано?
– Възможно е.
– Вие сте останали с впечатлението, че някой го е дръпнал назад?
– Да, защото изчезна внезапно.
– Може сам да е отскочил. Нали не сте видели никой друг в стаята?
– Не, но онзи отвратителен човек призна, че е бил там, а съдържателят беше в подножието на стълбата.
– Да, наистина. Успяхте ли да забележите съпругът ви с обичайните си дрехи ли беше?
– Нямаше ги само яката и връзката му. Съвсем ясно видях голата му шия.
– Той говорил ли ви е някога за „Суондъм Лейн”?
– Никога.
– Да ви е направило впечатление нещо, от което да се заключи, че е пушил опиум?
– Не.
– Благодаря ви, госпожо Сейнт Клеър. Това са основните въпроси, които исках напълно да си изясня. А сега бихме ви помолили за една лека вечеря, след което ще се оттеглим да си отпочинем, тъй като утре ни чака доста натоварен ден.
Настаниха ни в една просторна, богато подредена стая с две легла и аз незабавно се пъхнах между завивките, тъй като се чувствах крайно уморен от среднощните си преживявания. Шерлок Холмс обаче можеше да не спи дни наред, дори и цяла седмица, когато имаше да разрешава някоя задача – обмисляше я от всяка възможна гледна точка и съпоставяше фактите, докато не стигнеше до категорично заключение или не се убедеше, че все още не му достигат данни за него.
Веднага ми стана ясно, че и тази нощ се готви да прекара в бодърстване. Свали си жакета и жилетката, облече широкия си син халат, обиколи стаята и събра всички възглавници – от леглото си, от канапето и от креслата, – натрупа ги така, че си приспособи нещо като диван, настани се на него по турски и сложи пред себе си унция ситно нарязан тютюн и кутия с кибрит. На слабата светлина на лампата го виждах как седи безмълвен и неподвижен, стиснaл в устa една стара лула, направена от корен на изтравниче, вперил разсеяно поглед в тавана. Струя синкав дим се виеше над него, а отблясъкът на разпаления тютюн озаряваше острите черти на лицето му. В тази поза го оставих преди да заспя и в същата го заварих, когато, разбуден от някакво възклицание, отворих очи и видях, че лятното слънце вече бе огряло стаята. Лулата все още беше между устните му, в помещението се стелеше гъста пелена от дим, а от купчинката ситно нарязан тютюн, която бях видял предната нощ, не бе останало нищо.
– Събудихте ли се, Уотсън?
– Да.
– Имате ли желание за една сутрешна разходка с кола?