– Разбира се.
– Добре тогава, обличайте се. В къщата всички още спят, но аз знам къде нощува конярят, така че няма да е трудно да изкараме двуколката. – Холмс се подсмиваше, докато говореше, очите му блестяха, по лицето му не бе останала и следа от мрачния и замислен израз от предната вечер.
Докато се обличах, погледнах часовника си. Нищо чудно, че в къщата всички още спяха. Часът беше четири и двайсет и пет. Тъкмо привършвах, когато Холмс се върна с новината, че конярят вече запряга коня.
– Искам да проверя една моя теория – рече той, като си обуваше ботите. – Според мен, Уотсън, в момента пред вас се намира един от най-големите глупци в Европа. Заслужавам така да ме ритнат, че оттук да се намеря право на „Чаринг Крос”. Смятам обаче, че намерих ключа към загадката.
– И къде по-точно го намерихте? – попитах аз през смях.
– В банята – отвърна той. – О, не, не се шегувам – продължи Холмс, като видя изписалото се по лицето ми недоверие. – Току-що го взех оттам и го прибрах в това куфарче. Хайде, приятелю, да вървим да видим дали ключът ще пасне на ключалката.
Слязохме по стълбите колкото може по-тихо. Навън вече сияеше яркото утринно слънце. Пред входа ни чакаше запрегнатата двуколка и полуоблеченият коняр държеше поводите на коня. Двамата с Холмс скочихме вътре и се понесохме по пътя за Лондон. Задминахме няколко селски каруци, които караха зеленчуци към столицата, но къщите от двете страни на пътя бяха така тихи и пусти, че приличаха на омагьосан град.
– В известен смисъл случаят се оказа доста необикновен – рече Холмс, като шибна леко коня, за да го накара да мине в галоп. – Признавам, че в началото бях тръгнал в напълно погрешна посока, и все пак по-добре е да намериш вярната следа, макар и късно, отколкото никога.
Когато навлизахме в града откъм улиците на Съри, по прозорците вече започваха да се мяркат сънените лица на по-ранобудните. Прекосихме реката по моста „Уотърлу”, префучахме по улица „Уелингтън”, свихме рязко вдясно и се озовахме право на улица „Бау”. Шерлок Холмс беше добре познат в полицейското управление и двамата полицаи му отдадоха чест. Единият пое поводите на коня, а другият ни въведе вътре.
– Кой е дежурен? – попита Холмс.
– Инспектор Брадстрийт, сър.
– О, здравейте, Брадстрийт!
Насреща ни по настлания с каменни плочи коридор вървеше висок широкоплещест мъж в инспекторска униформа.
– Бих искал да разменя няколко думи с вас – добави Холмс.
– На ваше разположение съм, господин Холмс. Заповядайте в моята стая.
Стаята беше малка, обзаведена като канцелария, с огромен регистър на масата и телефон на стената. Брадстрийт седна зад бюрото си.
– С какво мога да ви бъда полезен, господин Холмс?
– Идвам във връзка с онзи просяк Бун, който беше обвинен, че е замесен в изчезването на Невил Сейнт Клеър от Ли.
– Той ще остане под арест, докато се води следствието.
– Зная. При вас ли е?
– Да, в затворническото отделение.
– Създава ли ви някакви неприятности?
– Не, но е страшно мръсен, негодникът му с негодник.
– Мръсен ли?
– Да, едва успяваме да го накараме да си измие ръцете, а лицето му е черно като на калайджия. Изяснят ли се веднъж обстоятелствата около него обаче, ще го изкъпем в затворническата баня както ние си знаем. Ако го видите, ще се съгласите с мен, че тази мярка е абсолютно наложителна.
– Държа непременно да го видя.
– Щом наистина желаете, няма никаква пречка за това. Елате с мен. Можете да оставите куфарчето си тук.
– Не, предпочитам да го взема със себе си.
– Добре. Да вървим тогава. Оттук, моля.
Той ни поведе по един коридор и отключи една решетеста врата, оттам се спуснахме по вита стълба, която свършваше в коридор с варосани стени и с врати от двете страни.
– Неговата килия е третата вдясно – поясни инспекторът. – Ето тази. – Той внимателно отмести една дъсчица в горния край на вратата и погледна през отвора.
– Спи! – обяви инспекторът. – Имате възможност добре да го разгледате.
Двамата с Холмс надникнахме през решетестия отвор. Затворникът, обърнат с лице към нас, спеше дълбоко и дишаше бавно и тежко. Беше среден на ръст и дрипаво облечен, както подобаваше на професията му; през дупките на оръфаната връхна дреха се показваше цветна риза. И както ни беше казал инспекторът, беше невероятно мръсен, но дори мръсотията, наслоена по лицето му, не можеше да скрие отблъскващата грозота. Широк белег от стара рана пресичаше едната му буза от окото до брадичката и така бе присвил кожата и бе обърнал нагоре края на устната му, че три от зъбите му бяха оголени като на зло куче. Кичур ярко рижава коса покриваше челото му и падаше чак до очите.