– Това е всичко от „Дейли Кроникъл” – рече Холмс, когато свърших четенето на съобщението. – А сега нека чуем какво има да ни каже нашият приятел Лестрейд. Сутринта получих от него записка, в която ми пише: „Струва ми се, че този случай е напълно във Вашата компетентност. Вярваме, че ще успеем да го изясним, малко се затрудняваме обаче от обстоятелството, че няма на какво да се опрем. Естествено телеграфирахме до пощенската служба в Белфаст, но се оказа, че същия ден при тях са постъпили голям брой колетни пратки и те не могат да си спомнят нищо специално нито за този пакет, нито за неговия изпращач. Кутията е половинфунтова – от тия, в които се продава напоен с мед тютюн – и не ни подсказва нищо. Все пак версията за студентите по медицина ми изглежда най-правдоподобна, но ако Вие можете да отделите няколко часа, много ще се радвам да се видя с Вас. През целия ден ще бъда или в дома на госпожица Къшинг, или в полицейския участък.“
– Е, какво ще кажете, Уотсън? Можете ли да превъзмогнете жегата и да дойдете с мен в Кройдън, за да прибавите по всяка вероятност още един случай към вашата колекция?
– И без това се чудех с какво да се заловя.
– Ето че ви се предлага нещо интересно. Позвънете да ни донесат обувките и наредете да повикат файтон. Аз ще бъда готов след миг – искам само да си сваля халата и да напълня табакерата си с пури.
Докато пътувахме с влака, навън внезапно се изля проливен дъжд и в Кройдън горещината вече не бе така мъчителна, както в града. Холмс беше изпратил телеграма и Лестрейд, пъргав и старателен както винаги, вече ни чакаше на гарата. След пет минути стигнахме до улица „Крос”, където живееше госпожица Къшинг.
Улицата беше дълга, с кокетни и спретнати двуетажни тухлени къщи с бели каменни стъпала. Малки групи жени, препасани с престилчици, стояха на праговете и бъбреха. Някъде към средата на улицата Лестрейд спря и почука на една врата. Отвори ни млада прислужница. Тя веднага ни въведе във всекидневната, където седеше госпожица Къшинг – жена със спокойно лице и с големи благи очи; косата ѝ беше прошарена и две лимби се спускаха върху слепоочията. В скута ѝ лежеше недовършена бродирана покривчица за облегалото на канапе, а на табуретката до нея стоеше кошничка с цветни копринени конци.
– Онези ужасни неща са вън в бараката – рече тя при влизането на Лестрейд. – Бих искала да ги отнесете вече оттук.
– Ще ги взема, госпожице Къшинг. Задържах ги само за да ги види моят приятел господин Холмс във ваше присъствие.
– А защо именно в мое присъствие?
– За да може, ако пожелае, да ви зададе някои въпроси.
– Какъв смисъл има да ми се задават въпроси, след като вече казах, че не знам нищо?
– Права сте, госпожо – намеси се Холмс с обичайния си успокоителен тон. – Не се съмнявам, че тази история и без това вече ви е угнетила достатъчно много.
– Наистина. Аз съм скромна жена и водя съвсем затворен живот. Не съм свикнала да виждам името си във вестниците и къщата ми да бъде пълна с полицаи. Не желая повече онези неща да се внасят тук, господин Лестрейд. Ако вие искате да ги видите, ще трябва да отидете в бараката.
Бараката се намираше в малката градинка зад къщата. Лестрейд влезе вътре и изнесе жълта картонена кутия, парче амбалажна хартия и една връв. Тримата седнахме на пейката на края на пътеката и Холмс се зае да разглежда предметите, които Лестрейд му бе подал.
– Връвта е изключително интересна – забеляза той, като я вдигна към светлината и я помириса. – Какво ще кажете за тази връв, Лестрейд?
– Била е насмолена.
– Точно така. Парче насмолен канап. Несъмнено сте забелязали също, че госпожица Къшинг е прерязала връвта с ножица, което личи от двата разръфани края. Това е особено важно.
– Аз пък не виждам защо да е толкова важно – възрази Лестрейд.
– Защото възелът е останал непокътнат, а този възел е малко по-особен.
– Да, завързан е изкусно. Аз вече обърнах внимание на това обстоятелство – рече самодоволно Лестрейд.
– Но стига сме говорили за връвта – каза Холмс, като се усмихна. – Сега да разгледаме опаковката. Амбалажна хартия с ясно доловима миризма на кафе. Как, не сте ли я усетили? Мисля, че е много характерна. Адресът е написан с доста разкривени букви: „Госпожица С. Къшинг, улица „Крос”, Кройдън.” Писецът е бил с широк връх, а мастилото – долнокачествено. Думата Кройдън първоначално е била написана с буквата „т”, поправена след това на „д”. Следователно колетът е бил изпратен от мъж – почеркът е несъмнено мъжки, – слабообразован и непознаващ предградието Кройдън. Дотук всичко е ясно. Кутията е жълта, половинфунтова, от тютюн, по нея няма нищо особено освен двата отпечатъка от палци в долния ляв ъгъл. Пълна е с морска сол, която обикновено се използва за съхраняване на необработени кожи, а и за някои други, по-груби търговски цели. И вътре са заровени тези крайно странни находки.