Холмс изпрати някаква кратка телеграма и прекара останалата част от пътя полуизлегнат във файтона, с килната над носа си шапка, за да предпазва лицето си от слънцето. Файтонът спря пред една къща, подобна на онази, която току-що бяхме напуснали. Моят приятел нареди на файтонджията да ни чака и тъкмо бе сложил ръка върху чукчето, когато вратата се отвори и някакъв важен млад господин, облечен в черно и с лъскав цилиндър на главата, се появи на прага.
– В къщи ли е госпожица Къшинг? – попита Холмс.
– Госпожица Сара Къшинг е много болна – отвърна младият джентълмен. – От вчера страда от тежко нервно разстройство. Като неин домашен лекар не мога да поема отговорността да разреша на когото и да било да я безпокои. Бих ви препоръчал да наминете отново след десет дни. – Той надяна ръкавиците си, затвори вратата и закрачи по улицата.
– Е, щом не може, не може – рече примирено Холмс.
– Тя навярно не би могла или пък не би желала да ви каже много нещо.
– Аз не идвах при нея, за да ми казва каквото и да било – отвърна Холмс. – Исках само да я видя. Мисля обаче, че разбрах всичко, което ми е нужно. Кочияш, отведи ни до някой приличен ресторант, където можем да хапнем. След това ще се отбием в полицейския участък при нашия приятел Лестрейд.
По време на лекия и приятен обед Холмс говори само за цигулки. С голямо оживление ми разказа как купил своя „Страдивариус” от един евреин, търговец на стари вещи на „Тотнъм Корт Роуд”, само за петдесет и пет шилинга, докато в действителност той струвал най-малко петстотин гвинеи. От историята със „Страдивариуса” Холмс премина към Паганини и ние стояхме почти цял час над бутилка бордо, а той ми разправяше анекдот след анекдот за този необикновен човек.
Следобедът беше доста напреднал и горещите слънчеви лъчи се бяха превърнали в меки отблясъци, когато се озовахме в полицейския участък. Лестрейд ни чакаше на вратата.
– Има телеграма за вас, господин Холмс – рече той.
– Ха, ето го и отговорът! – Холмс разпечата телеграмата, хвърли ѝ бегъл поглед, после я смачка и я сложи в джоба си. – Това е добре – рече той.
– Открихте ли нещо?
– Открих всичко.
– Как! – Лестрейд го загледа изумено. – Вие се шегувате.
– Никога през живота си не съм бил по-сериозен. Извършено е потресаващо престъпление и аз смятам, че съм разкрил всяка негова подробност.
– А престъпника?
Холмс надраска няколко думи върху гърба на една своя визитна картичка и я подаде на Лестрейд.
– Ето името му – рече той. – Не бихте могли да го арестувате по-рано от утре вечер. Моля ви изобщо да не споменавате за моето участие в разследването, тъй като желая да ме свързват само с престъпления, чието разкриване представлява известна трудност. Да вървим, Уотсън!
Двамата се отправихме към гарата, като оставихме Лестрейд да се взира доволно в картичката, която Холмс му беше подал.
– Този случай – каза Холмс същата вечер, когато бъбрехме, пушейки пурите си в квартирата ни на улица „Бейкър” – е подобен на онези, които сте записали в колекцията си под заглавията „Етюд в червено” и „Знакът на четиримата”, при чието разследване бяхме принудени да вървим по обратния път – от следствията към причините. Писах на Лестрейд да ни съобщи подробностите, които все още ни липсват и до които ще се добере едва след като арестува убиеца. Убеден съм, че ще се справи добре с тази задача, защото, макар и да е лишен от способността да разсъждава логично, става упорит като булдог, щом веднъж проумее какво има да върши. Впрочем, благодарение на своята упоритост той успя да се издигне до високия си пост в Скотланд Ярд.
– Значи още не сте приключили случая? – попитах аз.
– В основни линии съм го приключил. Знаем кой е извършителят на това възмутително дело, макар че една от жертвите още не е известна. Вие, разбира се, вече сте направили своите заключения, нали?
– Предполагам, че този Джим Браунър, стюардът от линията Ливърпул–Лондон, е човекът, когото подозирате?
– О, не само че го подозирам, но съм напълно сигурен.
– И все пак не виждам нищо друго освен някои твърде смътни указания.
– Напротив, напротив, за мен нещата едва ли биха могли да бъдат по-ясни. Ще повторя накратко главните моменти. Ние пристъпихме към случая съвсем на сляпо, което винаги е голямо преимущество. Не бяхме си изградили предварително никаква версия, трябваше само да отидем да извършим оглед и да си направим изводи от нашите наблюдения. Какво видяхме най-напред? Една спокойна и почтена дама, която очевидно не криеше никаква тайна, и една фотография, която ми разкри, че въпросната дама има две по-млади сестри. Изведнъж ми мина през ума, че пакетът може да е бил предназначен за една от тях. Оставих тази идея настрана с намерението да ѝ потърся опровержение или потвърждение при по-удобен момент. Тогава, ако си спомняте, отидохме в градината и разгледахме необичайното съдържание на малката жълта кутия. Като видях, че канапът е от онзи вид, с който моряците обикновено шият корабните платна, изведнъж в нашето разследване се усети морски полъх. Когато установих, че възелът е направен по моряшки, че пакетът е бил изпратен от пристанищен град и че мъжкото ухо е пробито за обица, което е характерно за моряци, а не за обитатели на сушата, бях вече напълно сигурен, че всички актьори в трагедията трябва да се търсят сред онази категория хора, чийто живот е свързан по един или друг начин с морето. Когато стигнах до адреса върху пакета, забелязах, че е написано „Госпожица С. Къшинг“.