Следователят: Баща ви направи ли някакво изявление пред вас, преди да почине?
Свидетелят: Каза няколко думи, като че ли намекна нещо за някакъв плъх[2].
Следователят: Как разбрахте този намек?
Свидетелят: Не можах точно да разбера. Говореше несвързано.
Следователят: За какво спорихте с баща ви при тази последна среща?
Свидетелят: Предпочитам да не отговоря. Следователят: Настоявам за отговор.
Свидетелят: Наистина ми е невъзможно да ви кажа. Но уверявам ви, няма връзка с това, дето стана после.
Следователят: Това ще реши съдът. Излишно е да ви напомням, че отказът ви да дадете отговор значително ще утежни положението ви при евентуалните съдебни процедури, които могат да последват.
Свидетелят: Все пак няма да кажа. Следователят: Както разбирам, подвикването „Уху!“ е сигнал, който сте използвали с баща ви.
Свидетелят: Да.
Следователят: Но защо в такъв случай го е извикал, без дори да е знаел дали сте се върнали от Бристол?
Свидетелят (объркан): Не знам.
Съдебен заседател: Нищо подозрително ли не забелязахте, когато се върнахте, след като сте чули олелията и сте намерили баща си смъртоносно ранен?
Свидетелят: Не видях нищо особено. Следователят: Какво имате предвид? Свидетелят: Бях толкова разтревожен и напрегнат, когато изтичах от гората на открито, че не можех да мисля за друго, освен за баща си. Но като че останах с неясното усещане, че когато изтичах напред, от лявата ми страна имаше нещо на земята. Нещо сиво сякаш, някаква дреха, палто или наметало. Когато се изправих от трупа на баща си, се огледах, но го нямаше.
Следователят: Искате да кажете, че тази вещ е изчезнала, преди да тръгнете да търсите помощ?
Свидетелят: Да, нямаше я.
Следователят: И не можете да кажете какво е представлявала?
Свидетелят: Не, само имах усещането, че нещо лежи там.
Следователят: На какво разстояние от трупа. Свидетелят: Десетина метра.
Следователят: А от края на гората? Свидетелят: Пак почти толкова.
Следователят: Тогава, ако предметът е бил преместен, това е станало на десетина метра от вас?
Свидетелят: Да, но аз бях с гръб.
С това приключи разпитът на свидетеля.
– Както виждам – казах, поглеждайки бегло края на страницата, – в заключителните си бележки следователят се е отнесъл доста сурово с младия Маккарти. Той обръща внимание напълно основателно на противоречивото обстоятелство, че бащата е подал сигнал, преди да види сина си, а също и на отказа на младежа да даде подробности за разговора, както и на объркания разказ за предсмъртните думи на бащата. Все обстоятелства, както отбелязва следователят, до голяма степен във вреда на младия човек.
Холмс се усмихна на някаква своя мисъл и се протегна на седалката, подпрян с възглавнички.
– И ти, и съдебният следовател полагате доста усилия да подчертаете тъкмо най-силните моменти в полза на младежа. Не осъзнаваш ли, че го даряваш едновременно и с твърде богато, и с твърде бедно въображение? Твърде бедно, за да не може да си измисли причина за кавгата, с което би спечелил симпатиите на съдебните заседатели; твърде богато, след като си съчинява нещо толкова outré[3], като предсмъртни намеци за някакъв плъх и история с изчезнала дреха. Не, драги ми господине, аз ще подходя към случая с предположението, че казаното от това момче е вярно и ще видим накъде ще ни отведе тази хипотеза. А сега възнамерявам да потъна в моето джобно издание на Петрарка и да не изрека дума повече по случая, преди да стигнем до местопроизшествието. Ще обядваме в Суиндън, където, както виждам, ще пристигнем след двайсет минути.
Малко преди четири часа, след като преминахме през красивата долина Страуд и пресякохме широката искряща река Севърн, пристигнахме в приятното провинциално градче Рос. На перона ни чакаше мършав мъж с вид на затаен копой. Въпреки светлокафявата лека връхна дреха и кожените гамаши, с които се бе издокарал, сякаш за да отдаде дължимото на селската обстановка, веднага разпознах инспектор Лестрейд от Скотланд ярд. Тримата отидохме с файтон до „Герба на Херифорд”, където бе запазена стая за нас.
– Поръчал съм файтон – каза Лестрейд, когато седнахме на чаша чай. – Познавам енергичната ви природа и знам, че няма да се успокоите, докато не посетите местопрестъплението.