Ето ви цялата истина за случилото се. Можете да ме обесите или да направите каквото друго искате с мене, но няма да ме накажете повече, отколкото вече съм наказан. Не мога да затворя очи, без да видя тези две лица, вторачени в мен – вторачени както в мига, когато ме видяха да се появявам с лодката през омарата. Аз ги убих бързо, но сега те ме убиват бавно. И ако прекарам още една такава нощ, до сутринта ще бъда или луд, или мъртъв. Няма да ме оставите сам в килията, нали, сър? За бога, недейте и нека в предсмъртния ви час с вас се отнесат така, както вие сега с мен.”
– Какъв е смисълът на всичко това, Уотсън? – рече Холмс мрачно, оставяйки настрана изписаните на машина листове. – На каква цел е послужила цялата верига от мъка, насилие и страх? Би трябвало да приемем, че тази драма се е разиграла по нечия воля, иначе ще излезе, че нашата вселена се управлява от случайността, а това е немислимо. Но чия? Това е големият и вечен въпрос, отговор на който човешкият разум още не е намерил.
„Глория Скот“
– Тук има едни книжа, Уотсън – каза моят приятел Шерлок Холмс веднъж през зимата, докато седяхме вечерта до камината, – които, струва ми се, си заслужават да ги погледнеш. Това са документите по необикновения случай с „Глория Скот” и съобщението, което така ужасно изплаши мировия съдия Тревър, та стана причина за смъртта му.
Холмс беше извадил от едно чекмедже малък потъмнял картонен цилиндър и ми подаде кратка бележка, надраскана набързо на лист синкавосива хартия.
Пратката дивеч пропадна, но не всичко приключи. Пазачът Хъдсън отново ще ни помогне. Вече предаде нова пратка. Трябва много умело да лекувате и спасявате с препарати живота на фазаните си.
След като прочетох това загадъчно съобщение и вдигнах очи към Холмс, видях, че той се подсмива на изписаното върху лицето ми недоумение.
– Изглеждаш малко объркан – отбеляза.
– Не ми е ясно как това съобщение може да вдъхне ужас. На мен то ми се струва крайно нелепо.
– Възможно е. И все пак Тревър, снажен и здрав възрастен мъж, е бил поразен смъртоносно от него, сякаш от удар с дръжката на пистолет.
– Започваш да събуждаш любопитството ми – казах. – Но защо спомена преди малко, че си заслужава да се занимая с този случай?
– Защото е първият, който разследвах.
Често се бях опитвал да узная какво именно бе накарало моя приятел да се насочи към криминалистиката, но все не успявах да го случа в подходящо настроение за такъв разговор. Сега той седна на края на креслото и разстла документите върху коленете си. После запали лулата си и започна да ги прехвърля мълчаливо.
– Никога ли не съм ти споменавал за Виктор Тревър? – попита най-сетне той. – Виктор беше единственият ми приятел през двете години, които прекарах в университета. Никога не съм бил особено общителен, Уотсън. Винаги предпочитах да си стоя в стаята и да тренирам логическото си мислене и не дружах много с колегите си връстници. Като изключим фехтовката и бокса, другите видове спорт не ме привличаха, пък и насоката на учебните ми занимания беше напълно различна в сравнение с останалите студенти, тъй че нямах никакви допирни точки с тях. Тревър беше единственият човек, с когото се познавах, и то благодарение на един инцидент с неговия булдог. Веднъж, когато отивах към университетската църква, кучето ме ухапа здравата по глезена. Като начало на приятелство епизодът е крайно банален, но в случая излезе сполучлив. Наложи ми се да полежа десетина дни и Тревър идваше да се осведомява как съм. Отначало бъбрехме по минута-две, но скоро посещенията му станаха по-продължителни и преди края на семестъра вече бяхме близки приятели. Той беше непринуден и весел младеж, пълен с жар и енергия – в доста отношения пълна моя противоположност. Открихме обаче, че имаме някои общи теми за разговор, а обстоятелството, че и той беше самотен като мен, ни свърза още по-тясно. Накрая той ме покани да прекарам един месец от лятната ваканция в имението на баща му в Дониторп, в Норфък, и аз приех гостоприемството му. Старият Тревър явно бе заможен и високопоставен човек – земевладелец и мирови съдия. А Дониторп е малко селце на север от Ленгмиър, до солените езера. Къщата представляваше старинна просторна тухлена постройка с дъбови греди, а до нея се стигаше по алея между два реда липи. Местността предлагаше прекрасни възможности за лов на диви патици и за риболов, къщата разполагаше с малка, но добре подбрана библиотека, наследена от предишния собственик, и с доста сносен готвач, така че човек би трябвало да е крайно капризен, за да не прекара приятно един месец. Тревър-старши беше вдовец и приятелят ми беше единственият му син. Имал и дъщеря, както чух, но била починала от дифтерит[12] при едно гостуване в Бирмингъм. Бащата беше особено интересен индивид: човек с бедна култура, но с огромна първична сила – както физическа, така и умствена. Книги не беше чел, но бе пътувал много, бе видял доста от света, съумявайки да се поучи от видяното. Беше плещест, набит, с гъста прошарена коса, загоряло лице и сини очи, които гледаха остро, почти сурово. Минаваше обаче за благ и великодушен човек и беше известен със снизходителните присъди, които издаваше като съдия. Една вечер скоро след пристигането ми седяхме след вечеря на чаша портвайн, когато младият Тревър заговори за склонността ми към наблюдения и умозаключения. По това време вече я бях превърнал в стройна система, макар че още не си давах сметка каква роля щеше да играе в живота ми. Старият човек очевидно реши, че синът му преувеличава, когато му разказа за една-две мои прояви в това отношение.