Неговата препоръка, предшествана от твърде високата оценка за моите способности, беше първото – ако щете, вярвайте, Уотсън, – което ме накара да се замисля, че бих могъл да превърна в професия онова, което дотогава беше само любимо занимание. Тогава обаче бях твърде разтревожен от внезапното неразположение на домакина, за да мисля за нещо друго.
– Надявам се, не съм ви засегнал с нещо? – попитах.
– Не, но докоснахте едно много чувствително място. Може ли да ви попитам как разбрахте всичко и какво всъщност знаете? – сега той говореше полушеговито, но в очите му още се четеше изписалият се преди малко страх.
– Как съм разбрал ли? О, много просто – отвърнах.
– Когато запретнахте ръкава си, за да изтеглите голямата риба, на свивката при лакътя ви видях татуирани инициалите „Дж. А.”. Буквите са все още четливи, но по избледняването им и по оцветяването на кожата около тях личеше, че са правени опити да бъдат заличени. Съвсем очевидно някога са ви били много скъпи, а после сте искали да ги забравите.
– Колко сте наблюдателен! – възкликна той с въздишка на облекчение. – Така е, както казвате. Но да не говорим повече за това. От всички призраци най-страшни са призраците на хората, които сме обичали. Хайде да отидем в билярдната и да изпушим на спокойствие по една пура.
След тази случка господин Тревър се държеше сърдечно с мен, но в поведението му се прокрадваше нотка на подозрителност. Дори и синът му забеляза това:
– Ти така здравата смути стареца, че вече никога няма да бъде сигурен какво знаеш и какво не.
Мисля, че се опитваше да скрие чувството си, но то беше завладяло съзнанието му така дълбоко, че се проявяваше във всяко негово действие. Накрая, като видях колко го притеснявам с присъствието си, реших да прекратя гостуването си. В деня преди тръгването обаче стана един инцидент, който впоследствие се оказа от особена важност. Тримата седяхме на градински столове на моравата, припичахме се на слънце и се наслаждавахме на гледката към солените езера, когато дойде прислужницата и съобщи, че на вратата някакъв човек искал да говори с господин Тревър.
– Как му е името? – попита господин Тревър.
– Не иска да каже.
– Какво желае тогава?
– Казва, че го познавате, и иска само да размени няколко думи с вас.
– Покани го тук.
Миг след това се появи дребен съсухрен човек с лукав и раболепен израз и тромаво се запъти към нас. Носеше разкопчана куртка с голямо петно от катран на единия ръкав, риза на червени и черни карета, дочени панталони и груби овехтели високи обувки. Лицето му беше мършаво и загоряло. Постоянна усмивка разкриваше ред криви жълти зъби, сбръчканите му ръце оставаха по моряшки полуприсвити. Докато се тътреше насреща ни през моравата, господин Тревър издаде някакъв звук, напомнящ хълцане, скочи от стола си и изтича в къщата. Върна се след миг и когато мина край мен, ми лъхна на бренди.
– Е, човече – каза той, – с какво мога да ти бъда полезен?
Морякът застана срещу него с присвити очи и с разтегнати от неизменната усмивка устни.
– Не ме ли познавате? – попита той.
– Боже мой, та това е Хъдсън, разбира се! – възкликна изненадан господин Тревър.
– Да, Хъдсън, сър – отвърна морякът. – Стават трийсет години, че и повече, откакто ви видях за последен път. Живеете си вие във вашата къща, а аз все още бъркам в корабното каче за солено месо.
– Хайде, хайде, ще видиш, че не съм забравил някогашните времена – извика Тревър и като се приближи до моряка, му пошепна нещо. – Иди в кухнята – додаде високо, – там ще ти дадат да хапнеш и да пийнеш. Сигурно ще успея да ти намеря добра работа.
– Благодаря, сър – рече морякът, като докосна челото си за поздрав, – но аз току-що пристигам от двегодишно плаване с търговски кораб, на който при това не достигаше работна ръка, и се нуждая от почивка. Помислих си, че ще мога да отдъхна при господин Бедоус или при вас.
– А! – възкликна господин Тревър. – Ти знаеш къде е господин Бедоус?
– И таз хубава, сър, та аз знам къде са всичките ми приятели – рече човекът със зловещата усмивка и се запъти подир прислужницата към кухнята.
Господин Тревър смотолеви, че с този човек били другари по пътуване, когато се връщал при златните находища, после ни остави на моравата и влезе в къщата. Когато един час по-късно се прибрахме и ние, той лежеше мъртвопиян на дивана в трапезарията. Цялата случка остави крайно неприятно впечатление у мен и аз никак не съжалявах, когато на другия ден напуснах Дониторп, защото усещах, че присъствието ми е постоянен извор на притеснение за моя приятел. Всичко това се случи първия месец на лятната ваканция. Прибрах се в квартирата си в Лондон и прекарах седем седмици в работа над няколко опита по органична химия. Един ден обаче – беше вече късна есен и ваканцията свършваше – получих телеграма от приятеля ми, в която ме умоляваше отново да отида в Дониторп, защото много се нуждаел от съветите и помощта ми. Естествено, зарязах всичко и поех пак на север. Той ме посрещна с двуколката на гарата и веднага разбрах, че последните два месеца са били доста мъчителни за него. Изглеждаше отслабнал и изтощен, не бе останал и помен от жизнеността му.