– Старецът умира – бяха първите му думи.
– Как така! – възкликнах. – Какво му е?
– Получи удар. Нервен шок. През целия ден едвам се държеше и се съмнявам дали ще го заварим жив.
Както можеш да предположиш, Уотсън, неочакваната новина ме порази.
– Как стана? – попитах Виктор.
– Там е въпросът. Качвай се, ще говорим по пътя. Спомняш ли си онзи човек, който пристигна в деня, преди да си тръгнеш?
– Да, много добре.
– Знаеш ли кого пуснахме в къщата си тогава?
– Нямам представа.
– Самия дявол, Холмс! – извика възбудено Виктор. Погледнах го изумен.
– Да, самия дявол. Оттогава не сме имали нито час покой, нито час. След онази злополучна вечер старецът падна духом и повече не се съвзе. Сега умира с разбито сърце заради проклетия Хъдсън.
– Каква власт е имал той над него?
– Какво не бих дал, за да узная. Милият ми великодушен и добросърдечен баща! Как можа да попадне в лапите на такъв негодник? Толкова се радвам, че дойде, Холмс. Имам пълно доверие в преценката и в дискретността ти и съм сигурен, че ще ми дадеш възможно най-добрия съвет.
Движехме се по гладкия белеещ се междуселски път, отпред блестяха солените езера, поаленели от лъчите на залязващото слънце. През една горичка отляво вече съзирах високите комини на просторната къща на земевладелеца.
– Баща ми го направи градинар – продължи приятелят ми, – но това не го задоволи и бе повишен в длъжност иконом. Цялата къща зависи от неговото благоволение, а той се разхожда из нея и прави каквото му скимне. Прислужничките се оплакват от пиянските му навици и от грубия му език. Татко увеличи възнаграждението им, за да ги обезщети. А човекът се качва в лодката на баща ми с най-хубавата му пушка и си устройва ловни излети. И прави всичко това с такъв подигравателен, злобен и нахален израз на противното си лице, че ако беше на моите години, бих го напердашил не веднъж, а двайсет пъти. Уверявам те, Холмс, едва съм се сдържал през цялото това време, а сега се питам дали нямаше да е по-добре, ако го бях направил. И тъй, нещата вървяха от зле към по-зле, а това животно Хъдсън ставаше все по-нагъл, докато най-сетне един ден в мое присъствие отговори така безочливо на баща ми, че аз го пипнах за рамото и го изхвърлих от стаята. Той се измъкна навън с почервеняло от гняв лице, а злите му очи красноречиво изричаха заканите, които езикът премълчаваше. Не знам какво е станало после между баща ми и него, но на другия ден татко ме помоли да бъда така добър да се извиня на Хъдсън. Отказах, както можеш да предположиш, и попитах баща си защо допуска такъв мизерник да се държи тъй нахално с него и с близките му.
– Ех, момчето ми – рече татко, – не знаеш в какво положение съм поставен. Но ще се погрижа да го научиш, пък да става каквото ще! А ти няма да престанеш да обичаш бедния си стар баща, нали, синко?
Беше силно развълнуван, през целия ден стоя затворен в кабинета си и го виждах през прозореца как усилено пише нещо. Същата вечер помислихме, че най-сетне е дошъл моментът на избавлението ни, тъй като Хъдсън обяви, че ни напуска. Влезе в трапезарията, където седяхме след вечеря, и с дрезгавия си пиянски глас ни съобщи намерението си.
– Наситих се на Норфък – рече той. – Ще прескоча до господин Бедоус в Хемпшър. Сигурен съм, че той не по-малко от вас ще се радва да ме види.
– Но, надявам се, не си тръгваш от тук с лошо чувство, нали, Хъдсън? – каза баща ми с такова примирение, че на мен кръвта ми кипна.
– Още не съм получил извинение – отвърна той намръщено, гледайки към мен.
– Виктор, трябва да признаеш, че се отнесе грубо с този добър човек – обърна се татко към мен.
– Напротив, мисля, че и двамата проявихме прекалено голямо търпение към него – отговорих.
– Аха, проявили сте търпение, значи? – озъби се Хъдсън. – Добре, добре, приятелче. Ще видим!
Той излезе от стаята, влачейки тежко крака, и половин час по-късно напусна къщата. След заминаването му баща ми не се оправи. Нощ след нощ го чувах да крачи из стаята си и тъкмо когато вече беше започнал да си възвръща спокойствието, го връхлетя големият удар.