– Да, сега, като заговори – рече той, – си спомням, че горкият ми баща получаваше от него всяка есен покана за лов в резерватите му.
– В такъв случай бележката без съмнение е от него – казах. – Остава да разберем каква е тайната, с която морякът Хъдсън, както изглежда, е заплашвал тези двама богати и уважавани хора.
– О, Холмс, страхувам се, че ще е нещо безчестно и срамно! – възкликна приятелят ми. – Но от теб няма да скрия нищо. Това са самопризнанията на баща ми, които той е написал, когато е разбрал, че е застрашен от опасността Хъдсън да го издаде. Намерих ги в черния лакиран скрин, както е казал на доктора. Прочети ги ти на глас, защото аз нямам нито сила, нито смелост да го сторя.
– Ето книжата, които той ми даде, Уотсън, и сега ще ти ги прочета, както ги прочетох на него в старинния кабинет през онази нощ. На гърба, както виждаш, пише: „Подробности за плаването на “Глория Скот” от тръгването от Фелмът на 8 октомври 1855 година до гибелта му на 6 ноември на 15°20’ северна ширина и 25°14’ западна дължина.” Разказът е под формата на писмо:
„Скъпи мой, скъпи сине,
Сега, когато позорът заплашва да помрачи последните години от живота ми, мога да заявя с цялата си честност и доблест, че не ме тревожи нито страхът от закона, нито обстоятелството, че ще загубя положението си и почитта на хората. Измъчва ме мисълта, че ти ще трябва да се срамуваш заради мен – ти, който ме обичаш и който не си имал причина, надявам се, да се отнасяш към мен другояче освен с уважение. Но ако ударът, който отдавна заплашва да се стовари върху ми, ме сполети, бих искал да прочетеш тези редове, за да научиш направо от мен доколко и за какво съм виновен. Ако, от друга страна, всичко се размине (дано милостивият Бог така отреди!) и тези книжа, случайно неунищожени, попаднат в ръцете ти, заклевам те във всичко, което ти е свято, в паметта на милата ти майка и в любовта, която винаги ни е свързвала, да ги хвърлиш в огъня и да не си спомниш повече за тях.
Знам, че докато очите ти пробягват по тези редове, аз вече ще бъда разкрит и откаран от дома или – което е по-вероятно, защото, както знаеш, имам слабо сърце – ще спя вечния си сън. Тъй или иначе, дойде времето да се разкрия пред теб и знай, че всяка дума е чиста истина – кълна се в това, надявайки се на милост.
Името ми, моето момче, не е Тревър. На младини се казвах Джеймс Армитидж и можеш да си представиш ужаса, който изживях преди няколко седмици, когато твоят приятел и колега ми заговори за тези инициали, сякаш загатваше, че е прозрял тайната ми. С името Армитидж постъпих на работа в една банка, с името Армитидж ме осъдиха за нарушение на законите на страната и ме пратиха на каторга отвъд океана. Не ме съди много строго, момчето ми. Причината беше един комарджийски дълг. За да го платя, си позволих да използвам пари, които не бяха мои. Бях сигурен, че ще успея да ги върна, преди да се открие липсата им, но, за съжаление, нямах късмет. Не получих сумата, на която разчитах, а една преждевременна проверка откри липсата. Присъдата ми можеше да бъде и по-снизходителна, но законите преди трийсет години бяха по-строги от сега и на двайсет и първия си рожден ден се озовах окован като углавен престъпник, заедно с още трийсет и седем други каторжници в трюма на платнохода „Глория Скот” на път за Австралия.
Това стана през 1855 година, в разгара на Кримската война, когато повечето затворнически кораби бяха прехвърлени в Черно море, за да превозват с тях войски. Правителството бе принудено да извозва каторжниците с по-малки и по-негодни съдове. „Глория Скот”, доскоро пренасящ чай от Китай, беше старомодно, тромаво и широко корито, изместено от новите клипери. Беше 500-тонен и освен 38-те затворници на борда му имаше още 26 души екипаж, 18 войници, капитан, трима помощник-капитани, свещеник и четирима пазачи. Общо от Фелмът потеглихме стотина души.
Вместо от дъб, както е обикновено в каторжническите кораби, преградите между килиите на затворниците бяха съвсем тънки. Бях забелязал моя съсед откъм кърмата още докато ни водеха към кея. Беше млад човек с открито голобрадо лице, дълъг тънък нос и издадена челюст. Ходеше наперено, със самодоволно вдигната глава, но най-забележителното в него беше необичайно високият му ръст. Всички му стигахме до рамото, трябва да беше най-малко метър и деветдесет. Странно беше сред това множество от унили и изтощени лица да видиш някого с тъй смел и решителен вид. Той ми действаше като огън в снежна буря. Зарадвах се, когато открих, че ми е съсед, но още повече се зарадвах, когато една нощ чух гласа му и видях, че бе успял да прореже отвор в преградата помежду ни.