– Ей, приятелче! – рече той. – Как се казваш и за какво си тук?
Отговорих му и на свой ред попитах с кого имам честта да разговарям.
– Аз съм Джак Прендъргаст – рече той. – Ей богу, ще се научиш да благославяш името ми, преди да се разделиш с мен.
Спомних си неговия случай, който беше предизвикал голяма сензация малко преди да ме арестуват. Прендъргаст произхождаше от добро семейство, беше умен и способен, но с непоправимо лоши наклонности. Присъдата си бе получил заради хитра измама, с която бе измъкнал огромна сума пари от знатни лондонски търговци.
– Нали помниш случая? – попита той гордо.
– Много добре.
– Тогава може би си спомняш, че имаше и нещо по-особено в него?
– Какво по-точно?
– Ами пипнах близо четвърт милион, нали?
– Така се говореше.
– Но нищо не успяха да върнат, нали?
– Не.
– Е, ти къде мислиш, че е остатъкът?
– Нямам представа – отвърнах.
– В моите ръчички – извика той. – Ей богу, имам повече лири, отколкото ти косми на главата си. А имаш ли пари, момчето ми, и знаеш ли да боравиш с тях, всичко можеш да направиш! На теб ти се струва невероятно, че човек, който може да направи всичко, си кротува в смрадливия трюм на някаква пълна с плъхове и хлебарки стара разпадаща се черупка, нали? Не, уважаеми, той няма да се свира дълго, ще се погрижи за себе си, ще се погрижи и за своите приятели. Бъди сигурен в това. Дръж се здраво за него и той ще те измъкне.
Такива неща ми наговори Прендъргаст. Отначало си помислих, че са само празни приказки, но след малко, като първо ме накара да се закълна най-тържествено, ми разкри, че имало план да се завземе командването на кораба. Били го подготвили десетина затворници още преди да се качим на борда. Прендъргаст бил водачът, а парите му – движещата сила.
– Имам и съучастник – рече той, – рядко добър човек, предан телом и духом. В него е парата. И къде, мислиш, се намира в момента? На кораба, той е корабният свещеник, представяш ли си! Качи се на кораба с черните дрехи, с напълно редовни документи и с толкова пари, че може да купи този плаващ ковчег от кила до гротмарса. Екипажът е негов, телом и духом. Той купи хората, плати им в брой още преди да се наемат на кораба. Успял е да подкупи и двама от пазачите и Мърсър – втория помощник-капитан. Може да купи и самия капитан, стига да реши, че си струва.
– И какво ще правим? – попитах.
– Ти какво мислиш? – рече той. – Ще направим куртките на тези войници по-червени, отколкото ги е докарал шивачът.
– Но те са въоръжени – възразих аз.
– Ще се въоръжим и ние, момчето ми. Имаме по чифт пистолети за всеки и ако не можем да превземем този кораб – при това с помощта на екипажа, – по-добре да ни пратят в някой пансион за млади девици. Поговори тази нощ със съседа си отляво и виж дали можем да му се доверим.
Открих, че другият ми съсед е млад човек в почти същото положение като мен – осъден за фалшификация на документи. Името му беше Евънс, но и той като мен после го смени и сега е богат и преуспяващ човек в Южна Англия. Прие с охота да участва в заговора, тъй като това беше единственият начин да се спасим, и преди още да прекосим Бискайския залив, всички затворници, с изключение на двама, бяха вече посветени в тайната. Единият от непосветените беше слабоумен и не смеехме да му се доверим, другият беше болен от жълтеница и не можеше да ни бъде от полза. В началото изглеждаше, че нищо не можеше да ни попречи да завземем кораба. Екипажът се състоеше от предварително подбрана банда нехранимайковци. Мнимият свещеник ходеше по килиите да ни поучава с една черна чанта, уж пълна с благочестиви брошури, и идваше тъй често, че на третия ден всеки от нас криеше в долния край на леглото си пила, чифт пистолети, по един фунт барут и 20 грубо излети куршума. Двама от пазачите бяха хора на Прендъргаст, а единият помощник-капитан – дясната му ръка. Насреща ни оставаха само капитанът, двамата помощници, двамата пазачи, поручик Мартин с неговите 18 войници и лекарят. Колкото и сигурно да изглеждаше всичко, решихме да вземем предохранителни мерки и да извършим нападението си внезапно, през нощта. Всичко обаче се разви много по-бързо, отколкото очаквахме. Една вечер, на третата седмица от плаването, лекарят отишъл да прегледа един затворник и опирайки се с ръка в долния край на леглото му, напипал пистолетите. Ако си беше замълчал, можеше и да му се размине, но той беше плашлив малодушен човечец. Извикал от изненада и така пребледнял, че затворникът разбрал какво ще стане след миг, и го сграбчил. Запушил му устата, преди да гъкне, и го вързал за леглото. Лекарят бе оставил вратата към палубата отключена и ние се втурнахме тичешком навън. Застреляхме двамата часови, застреляхме и един сержант, втурнал се насреща ни, за да види какво става. При вратата на салона имаше още двама войници, но пушките им явно не бяха заредени, защото дори не направиха опит да стрелят. Застреляхме и тях, докато се мъчеха да сложат щиковете си. Тогава се спуснахме към капитанската каюта и тъкмо отваряхме вратата, когато отвътре се чу гърмеж – капитанът беше обронил глава върху картата на Атлантическия океан, забодена с кабари на масата му, а до него с димящ револвер в ръка стоеше корабният свещеник. Екипажът бе заловил и завързал двамата помощник-капитани и цялата работа изглеждаше успешно приключена.