– Много мило и любезно от ваша страна – отвърна Холмс. – Всичко е въпрос на атмосферното налягане според барометъра.
Лестрейд го погледна слисано:
– Не мога напълно да проследя мисълта ви.
– Какво показва барометърът? Двайсет и девет, както виждам. Няма вятър, няма и едно облаче на небето. Нося цяла кутия цигари, които трябва да се изпушат, а този диван е далеч по-добър от обичайните уреди за изтезание, които предлагат провинциалните хотели. Струва ми се малко вероятно да се нуждая от файтон тази вечер.
Лестрейд се засмя снизходително.
– Сигурно вече сте си направили заключението от написаното във вестниците – рече той. – Случаят е ясен като бял ден и колкото повече се задълбочава човек в него, толкова по-ясен му става. Но може ли да се откаже на една дама, истинска дама. Била слушала за вас и поиска и вие да си кажете мнението, колкото и да ѝ повтарях, че вие едва ли ще можете да направите нещо, което аз вече да не съм направил. Но, за бога! Та това е нейният екипаж пред вратата!
В този миг в стаята влетя извънредно красива млада жена. Теменужените ѝ очи блестяха, устните ѝ бяха разтворени, страните ѝ розовееха, цялото ѝ същество изразяваше възбуда и безпокойство.
– О, господин Шерлок Холмс! – извика тя, местейки поглед от единия към другия, докато с острата си женска интуиция не спря очи на моя приятел. – Така се радвам, че сте тук. Затова дойдох с колата си, за да ви го кажа. Знам, че Джеймс не го е направил. Знам го и искам и вие да започнете работа. Не се оставяйте на съмнението. Познавам го от дете, напълно съм наясно с недостатъците му, ала той е с толкова добро сърце, че не може и муха да убие. Всеки, който наистина го познава, ще ви каже, че обвинението е абсурдно.
– Надявам се, че ще можем да докажем невинността му, госпожице Търнър – рече Шерлок Холмс. – Можете да разчитате на мен, ще направя всичко, което е по силите ми.
– Но вие сте прочели показанията. Сигурно сте си направили някакви заключения? Не видяхте ли някоя вратичка, някой пропуск? Самият вие вярвате ли, че той е невинен?
– Смятам, че е много вероятно да е невинен.
– Ето! – извика тя, отметна глава и втренчи предизвикателен поглед в Лестрейд. – Чухте ли? Той ми дава надежда.
Лестрейд сви рамене.
– Моят колега сякаш малко прибързано си вади заключения – заяви той.
– Но е прав. Знам, че е прав! Не го е направил Джеймс. А за разправията с баща му… сигурна съм, че е отказал да говори пред съдебния следовател, защото е било свързано с мен.
– По какъв начин? – попита Холмс.
– Сега няма да крия нищо. Джеймс и баща му имаха разногласия заради мен. Господин Маккарти много искаше двамата да се оженим. Ние с Джеймс винаги сме били като брат и сестра, но той, разбира се, е много млад, още не е видял почти нищо от живота, затова… ами затова, естествено, още не искаше да се обвързва. Затова се разправяха, сигурна съм, че и сега е било така.
– А вашият баща? – попита Холмс. – Беше ли благоразположен към такъв брак?
– Не, и на него не му се искаше. Само господин Маккарти се бе хванал за тази женитба.
Лека руменина заля нежното ѝ младо лице, когато Холмс я стрелна със своя остър изпитателен поглед.
– Благодаря ви за тази информация – рече той. – Мога ли да се видя с баща ви, ако ви посетя утре?
– Едва ли лекарят ще позволи.
– Лекарят?
– Не сте ли чули? Горкият татко, той от доста години не е много здрав, но тази история съвсем го съсипа. Разболя се и доктор Уилямс казва, че нервната му система е разклатена. Господин Маккарти беше едничкият жив човек, който се познаваше с татко още от времето, когато са били във Виктория.
– Ха! Във Виктория ли? Това е важно.
– Да, в мините.
– Точно така, в златните мини, където, както разбирам, господин Търнър е направил състояние.
– Да, точно така.
– Благодаря ви, госпожице Търнър. Помощта ви е неоценима.
– Ако утре научите нещо ново, нали ще ми кажете? Вие сигурно ще отидете до затвора, за да поговорите с Джеймс. Ах, господин Холмс, кажете му, моля ви, че аз вярвам в невинността му.
– Обещавам ви, госпожице Търнър.
– Трябва да се прибирам вече, защото татко е зле и тъгува за мен, когато го оставя сам. Довиждане и нека Бог да ви помага!
Тя излезе също толкова бързо и поривисто, както бе влязла. Колелата на екипажа ѝ изтрополиха по улицата.
– Срамувам се заради вас, Холмс – заяви Лестрейд с чувство за лично достойнство след неколкоминутно мълчание. – Защо ви трябваше да подхранвате надежди, които ще бъдете принуден да попарите? Без да съм с особено чувствителна душа, смятам, че това е жестоко!