„Жалко, че Господ не ме е създал червенокос, господин Уилсън.”
„Защо? – попитах аз.”
„Защо ли? – каза ми той. – Защото се открива място за нов член в “Клуба на червенокосите”. Който го заеме, ще се опаричи. Доколкото разбирам, местата са повече от кандидатите и попечителите си блъскат главите какво да правят с поверените им средства. Да можех само да променя цвета на косите си, набързо щях да се настаня в това топло гнезденце.”
„Чакай, чакай, я ми разкажи по-подробно – подканих го аз.” Знаете ли, господин Холмс, по характер съм човек домосед и тъй като не тичам аз да гоня работата, а тя сама идва при мен, понякога минават цели седмици, без да си подам носа навън, затова не знам какво става по света и с нетърпение чакам да науча някоя новина.
„Не сте ли чували никога за “Клуба на червенокосите?” – попита ме Сполдинг с ококорени от изненада очи.
„Не, никога.”
„Много ми е странно, тъй като сте крайно подходящ кандидат за свободното място.”
„А колко ли ще може да се печели от това?”
„Около двеста лири годишно, но работата е много лека и няма никак да пречи, ако човек си има и друго занимание.”
Можете да си представите как наострих уши, тъй като търговията ми със заложени вещи от няколко години вървеше слабо и двеста лири допълнителен доход щеше да ми дойде много добре.
„Разкажи ми всичко, което знаеш” – казах аз на Сполдинг.
„Ето – отвърна ми той, сочейки обявлението, – уверете се сам. Клубът иска да попълни едно място и дава адреса на желаещите да получат по-подробна информация. Доколкото знам, този клуб е бил основан от един особняк, американски милионер, Езекия Хопкинс. Той самият бил червенокос, затова изпитвал голяма симпатия към всички червенокоси и когато починал, се разбрало, че е поверил огромното си състояние на попечители с изричното нареждане то да бъде използвано за осигуряване на прилична издръжка на хора със същия цвят на косата като неговия. Както съм чувал, срещу крайно лека работа те получават едно много добро възнаграждение.”
„Но – възразих аз – сигурно милиони червенокоси ще пожелаят да заемат това свободно място.”
„Не чак толкова много, колкото си мислите – отвърна ми той. – Условието е да са лондончани и да са на средна възраст. Този американец е прекарал младите си години в Лондон и е пожелал по някакъв начин да се отплати на града, който му е помогнал да стане заможен. Освен това има и още едно важно условие – не става въпрос изобщо за всички хора с червени коси, да речем, със светлочервени или тъмночервени, а само с ослепително, огненочервени. Ето вие например, господин Уилсън, имате пълното основание да си опитате щастието. Не съм сигурен обаче в едно – дали заради неколкостотин лири стерлинги си заслужава да занемарявате основната си работа.”
Както виждате сами, господа, моята коса е именно с този богат, наситен огненочервен оттенък и тъкмо това ме подтикна да си опитам късмета, защото, ако решаването на въпроса зависеше от такова условие, аз щях да имам предимство пред мнозина други кандидати. Сполдинг очевидно бе добре запознат с подробностите и като прецених, че може да ми бъде полезен, му наредих да затвори капаците на прозорците и да тръгне с мен. Той явно много се зарадва, че вместо да работи, ще се поразходи, заключихме кантората и поехме към посочения в обявлението адрес.
Едва ли в живота ще ми се случи повторно да видя подобно зрелище, господин Холмс. От север, от юг, от изток и от запад в отговор на обявлението към Сити се стичаха хора с всички възможни оттенъци на червено в косите си. Улица „Флийт” се беше задръстила от червенокоси, а „Поупс Корт” приличаше на огромна сергия, отрупана с портокали. Не бях допускал, че в Англия има толкова много червенокоси хора. Обявлението бе привлякло кажи-речи половината население на страната ни. Не бях допускал също, че червеният цвят може да има толкова разнообразни оттенъци – сламеночервено, лимоненочервено, портокалово, тухлено, рижо като козината на ирландски сетер, глинено и още, и още. Но както ми беше казал Сполдинг, малцина бяха онези с огненочервена коса като моята. И все пак, като видях колко народ чака, се обезкуражих и понечих да си тръгна. Сполдинг обаче не искаше да ме пусне за нищо на света. Какво прави, какво струва, с блъскане, с бутане, накрая успя да ме преведе през тълпата и се добрахме до стълбата, която водеше към въпросния клуб. По нея се движеха два потока от хора – едните се качваха с надежда, а другите слизаха разочаровани. Ние успяхме и между тях да се промушим и се намерихме в самата канцелария.