– Решили сте тази логическа задача блестящо – възкликнах аз с нескрито възхищение. – Такава дълга верига от обстоятелства, чиито брънки вие подредихте на най-точните им места.
– Това ме спаси за известно време от гнетящата ме скука – рече Холмс с прозявка. – Но, уви, започвам да усещам, че тя наново ме завладява. Целият ми живот представлява едно непрестанно усилие да избягам от скучното сиво ежедневие. И тези малки загадки ми помагат да го сторя.
– Но вие сте истински благодетел на човечеството – възразих аз. Холмс сви рамене.
– Да, възможно е да допринасям и някаква полза – забеляза той. – L’homme c’est rien – l’oeuvre c’est tout[13], както се е изразил Гюстав Флобер в едно писмо до Жорж Санд.
13 „Важен е не човекът, важно е неговото дело” (фр.) – бел. пр.
Манастирското училище
На нашата малка сцена на улица „Бейкър” са се явявали безброй герои от драматични истории, но не мога да си спомня по-неочаквано и смайващо от първото появяване на Торникрофт Хъкстейбъл, магистър на хуманитарните науки, доктор по философия и т.н. Визитната му картичка, която сякаш бе малка, за да побере многобройните му научни титли, го изпревари само с няколко секунди. Миг след това нахлу и самият той – снажен представителен човек, олицетворение на сила и самообладание. Но веднага след като вратата се затвори след него, политна към масата, свлече се бавно на пода и загубил съзнание, просна могъщото си тяло върху мечата кожа пред камината.
Ние скочихме, взирайки се мълчаливо и с удивление в тази огромна отломка от корабокрушение, предизвикано от внезапна и фатална буря, разразила се някъде в океана на живота. Холмс побърза да донесе възглавница и я подпъхна под главата му, а аз наквасих устните му. Едрото бледо лице на непознатия бе набраздено от бръчки. Торбичките под очите му бяха синкави, ъгълчетата на полуотворената уста бяха отпуснати в болезнена гримаса, а по двойната му брадичка бяха наболи косми. Очевидно бе пътувал дълго, тъй като яката и цялата му риза бяха замърсени, а невчесаните му коси стърчаха на всички посоки. Пред нас лежеше човек, сполетян явно от голяма беда.
– Какво му е, Уотсън? – попита Холмс.
– Крайно изтощение… може би от глад и умора – отвърнах, като притисках пръсти към китката му, където едва-едва се долавяше слабият пулс.
– Билет дотук и обратно до Макълтън. А Макълтън е в Северна Англия – каза Холмс, като измъкна от джобчето на жилетката му влаков билет. – Още няма дванайсет часа. Рано е тръгнал на път.
Подпухналите клепачи на нашия гост започнаха да потрепват и сивите му очи се взряха учудено в нас. Миг след това той с усилие се изправи на крака с почервеняло от срам лице.
– Моля да ме извините за проявената от мен слабост, господин Холмс. Това е резултат от силно нервно напрежение. Ако ме почерпите с чаша мляко и парче сухар, вярвам, че бързо ще се оправя. Господин Холмс, дойдох лично, за да ви отведа със себе си. Опасявах се, че една телеграма няма да ви даде необходимата представа за спешността на случая.
– Когато се съвземете напълно…
– Вече се чувствам добре. Просто не мога да си обясня защо се случи това с мен. Господин Холмс, моля ви да тръгнем за Макълтън с първия влак.
Приятелят ми поклати глава.
– Колегата ми доктор Уотсън ще потвърди колко много работа имам в момента. Зает съм с разследването на историята с изчезналите документи на Ферърс и с предстоящото дело по убийството в Абъргейвъни. Само нещо изключително важно може да ме накара да напусна Лондон.
– Изключително важно! – гостът ни вдигна отчаяно ръце. – Нима не сте чули за отвличането на единствения син на херцог Холдърнес?
– Как? За бившия министър ли говорите?
– Именно. Направихме опит случаят да не попадне във вестниците, но в снощния брой на „Глоуб” се промъкна нещо. Мислех, че вече сте в течение.
Холмс протегна удължената си слаба длан и взе от лавицата тома от енциклопедията с буквата „Х”.
– „Холдърнес, шести херцог, кавалер на Ордена на жартиерата, член на Кралския таен съвет, барон Бевърли, граф Карстън.” Боже мой, какъв поменик! „Наместник в графство Халъмшър от 1900 година. Женен за Едит, дъщеря на сър Чарлс Апълдор, 1888 г. Единствен син и наследник – лорд Солтайър. Собственик на двеста и петдесет хиляди акра земя, на рудници в Ланкъшър и Уелс. Адрес: „Карлтън хаус теръс”; Холдърнес хол, Халъмшър; замъкът Карстън, Бангор, Уелс. Министър на флотата (1872 г.), министър на вътрешните работи през…” Охо, този човек наистина е един от най-видните поданици на короната.