– Разбирам. Впрочем последното писмо на херцога… в стаята на момчето след изчезването му ли го намерихте?
– Не, лорд Солтайър го беше взел със себе си. Струва ми се, господин Холмс, че вече е време да тръгваме за гарата.
– Сега ще поръчам файтон. След петнайсет минути ще бъдем на ваше разположение. Ако смятате да телеграфирате у дома, господин Хъкстейбъл, гледайте да внушите на хората от околността, че разследването продължава в Ливърпул. Докато вашите детективи се мотаят там, аз ще имам възможността спокойно да разгледам обстановката около училището. Надявам се, следите все още да не са заличени напълно и две стари хрътки, като доктор Уотсън и моя милост, да успеят да надушат нещичко.
Вечерта ни свари сред хладния свеж въздух на графство Дарбишър, където се намираше прочутото училище на доктор Хъкстейбъл. Беше се стъмнило, когато пристигнахме. На масичката във входното антре лежеше визитна картичка и прислужникът прошепна нещо на директора, а той, силно развълнуван, се обърна към нас.
– Херцогът е тук – каза Хъкстейбъл. – Двамата с господин Уайлдър чакат в кабинета ми. Да вървим, господа, да ви представя.
Бях виждал на снимки известния държавник, но в действителност той се оказа по-различен. Беше висок представителен мъж, изискано облечен, със слабо изпито лице и дълъг, силно прегърбен нос. Кожата на лицето му беше мъртвешки бледа и тази бледност силно контрастираше с дългата рядка рижава брада, която се спускаше връз предницата на бялата му жилетка и през която проблясваше масивен златен ланец. Стъпил величествено на килимчето пред камината, херцогът ни изгледа студено. До него стоеше дребен млад човек с нервни движения, изразителни черти и проницателни сини очи – очевидно личният му секретар Уайлдър. Той заговори пръв с рязък, нетърпящ възражение тон:
– Доктор Хъкстейбъл, минах оттук сутринта, но за съжаление бях закъснял и не успях да ви попреча да тръгнете за Лондон. Уведомиха ме, че сте отишли при господин Шерлок Холмс, за да го поканите да се заеме с разследването на нашия случай. Негова светлост недоумява как сте предприели такава стъпка, без да се допитате до него.
– Щом разбрах, че полицейското следствие не е довело до нищо…
– Негова светлост не е на същото мнение.
– Но, господин Уайлдър…
– Добре знаете, доктор Хъкстейбъл, че негова светлост не желае историята да се разчува. И държеше колкото може по-малко хора да бъдат посветени в нея.
– Грешката ще бъде поправена – каза изплашено Хъкстейбъл. – Господин Холмс ще се върне в Лондон още с първия сутрешен влак.
– О, не, докторе, нямам такова намерение – подчертано любезно каза Холмс. – Северният въздух е така приятен и здравословен, че реших да прекарам няколко дни в разходки из вашите равнини и да поупражнявам малко ума си. На вас остава да решите дали ще ме приютите тук, или ще трябва да си търся подслон в селската странноприемница.
Видях, че горкият доктор съвсем се обърка. От това положение го извади гръмовитият плътен глас на червенобрадия херцог, който избумтя като гонг:
– Господин Уайлдър има право, доктор Хъкстейбъл. Трябваше първо да се обърнете към мен. Но след като господин Холмс вече е в течение на нещата, глупаво ще е да се отказваме от съдействието му. Няма да ходите в никаква селска странноприемница, господин Холмс. Ще ми направите удоволствието да гостувате в Холдърнес хол.
– Благодаря ви, ваша светлост, но за успеха на работата ще е по-добре, ако остана по-близо до мястото на произшествието.
– Както желаете, господин Холмс. Ако ви потрябват някакви сведения от мен или от господин Уайлдър, на ваше разположение сме.
– Навярно ще се наложи да ви посетя в Холдърнес хол – каза Холмс. – Сега искам само да ви попитам, ваша светлост, имате ли някакво обяснение за тайнственото изчезване на вашия син?
– Не.
– Извинете ме, че ще засегна така болезнена за вас тема, но съм принуден да го сторя. Допускате ли, че херцогинята е замесена в тази история?
Министърът се поколеба за миг:
– Не, не допускам.
– В такъв случай другото най-логично обяснение е, че момчето е отвлечено с цел откуп. Не са ли ви отправили вече подобно искане?
– Не.
– Още един въпрос, ваша светлост. Научих, че сте писали на сина си в деня на изчезването му.
– Не, писах му предния ден.
– Добре, но той е получил писмото тъкмо в този ден, нали?
– Да.
– Нямаше ли в писмото нещо, което би могло да разтревожи момчето или да го подтикне да предприеме подобна стъпка?
– Не, разбира се.
– Сам ли изпратихте писмото?
Секретарят не изчака отговора на херцога и се намеси раздразнено: