– Да, да – каза приятелят ми, – един съобразителен човек би могъл да подмени гумите на велосипеда, за да заличи следите им. Ще бъде голяма чест за мен, ако имам насреща си толкова фин и находчив противник. Но да оставим засега този въпрос и да обърнем отново внимание на мочурището, тъй като все още не сме изследвали голяма част от него.
Продължихме огледа на заблатената част от равнината и скоро усилията ни се оказаха богато възнаградени. В долния край на мочурището Холмс откри още една разкаляна пътечка. Изтича до нея и възкликна радостно. По средата ѝ ясно личаха тънките като телеграфни жици отпечатъци на гуми марка „Палмър”.
– Това вече са следите на хер Хайдегер! – извика ликуващо Холмс. – Разсъжденията ми все пак не са били толкова несъстоятелни, Уотсън.
– Моите поздравления!
– Благодаря, но ни чака още много работа. Моля ти се, не стъпвай на пътеката. Да проследим внимателно и тази следа. Но и тя няма да ни отведе много надалеч. В тази част на равнината има доста мочурливи участъци и макар че следата често се губеше, всеки път я намирахме отново.
– Забелязваш ли – попита Холмс, – че на това място велосипедистът е натиснал здраво педалите? Съвсем ясно личи. Ето, виж, запазени са следи и от предното, и от задното колело. Отпечатали са се еднакво дълбоко. Това означава, че велосипедистът е бил отпуснал цялата си тежест върху кормилото, както правят състезателите, когато спринтират. Господи, ама той е паднал!
Върху калната пътека се открояваше широка и дълга размазана диря, следваха следи от обувки, по-нататък отново се появяваха отпечатъците от велосипедни гуми.
– Май велосипедът е поднесъл – предположих.
Холмс се наведе и вдигна от земята една смачкана клонка жълтуга. С ужас забелязах, че жълтите цветчета бяха опръскани с червени капки. По пътеката и по храстите също тъмнееха петна от засъхнала кръв.
– Лошо! – каза Холмс. – Много лошо! Стой настрана, Уотсън, за да не се отпечатат и твоите стъпки. И тъй, за какво говори всичко това? Той е бил ранен, паднал е… надигнал се е… качил се е отново на велосипеда… и е потеглил. През пътеката е минавал добитък. Да го е намушкал бик? Не, невъзможно. Други следи обаче няма. Да вървим, Уотсън! Петната от кръв и следите от велосипеда сигурно ще ни отведат при него. Търсенето не продължи дълго. Велосипедните следи започваха силно да лъкатушат по лъщящата от влага пътека. Изведнъж, както бях вперил очи напред, зърнах нещо метално да проблясва сред гъстите храсти. Оказа се, че е велосипедът с гуми „Палмър”. Като го измъкнахме, видяхме, че единият педал е прегънат, а цялата предница бе обляна в кръв. Малко по-встрани изпод храста се подаваше обувка. Завтекохме се натам и видяхме лежащото тяло на злочестия велосипедист. Беше висок човек с брада и очила – едното стъкло бе избито. Смъртта беше причинена от страхотен удар по главата, разцепил черепа му. Фактът, че беше успял да измине известно разстояние след такова чудовищно нараняване, говореше, че е притежавал изключителна физическа сила и воля. Обувките бяха обути на бос крак, през разкопчания жакет се виждаше нощна риза. Нямаше никакво съмнение, че беше трупът на Хайдегер.
Холмс обърна тялото, огледа го внимателно, а после седна и се замисли. По смръщеното му лице разбрах, че ужасното ни откритие поне засега не допринася кой знае колко за изясняването на цялата история.
– Не зная как да постъпим, Уотсън – каза Холмс. – Смятам, че не бива да прекъсваме разследването. Забавихме се доста и вече не можем да си позволим да губим и час. Трябва обаче да съобщим на полицията за откритието и да се погрижим трупът на този нещастник да бъде прибран.
– Да занеса ли бележка?
– Не, нуждая се от теб, от помощта ти. Чакай, виж там, един човек реже торф. Повикай го. Ще го помолим той да доведе полицията.
Изпълних нареждането на Холмс и той изпрати по изплашения селянин бележка до доктор Хъкстейбъл.
– Е, драги Уотсън – продължи разсъжденията си моят приятел, – тази сутрин попаднахме на следи от два велосипеда. Едните, от гуми „Палмър”, сам виждаш докъде ни доведоха. Другите, от лепени гуми „Дънлоп”… Преди да тръгнем по тях, да си направим равносметка, какво знаем до този момент, за да можем да действаме правилно, да отделим важното от второстепенното. Преди всичко за мен е ясно, че момчето е избягало по собствено желание. Излязло е през прозореца и е поело нанякъде – само или с някого. В това съм напълно сигурен.